Уилям Дийл - Машината на Шарки

Вече се приближаваха към входа, когато Хочинс зърна в тълпата край вратата жена, чието лице бе скрито зад релефна маска с високи, червени скули и тънка като цепнатина уста. Бе облечена в дълга златиста рокля в мандарински стил, с огненочервено слънце по средата и очите й го следяха безмълвно през дупките на маската. Той погледна отново към нея, преди да влязат в сградата. Имаше нещо обезпокоително в тази жена.

— Това е значи тандемът — каза Шарки, след като групата на Хочинс се качи в един от асансьорите с форма на куршум, за да се отправи към приемната на Де Лароза.

— Той се обърна, за да ме погледне — каза Домино с приглушен от маската глас. — За момент се изплаших да не ме е познал.

— Може би роклята е привлякла вниманието му — каза Шарки. — Страхотна е.

— От Хонконг — каза тя.

— Защо ли не съм изненадан?

Влязоха във фоайето и се смесиха с множеството, което чакаше да бъде отведено с асансьорите към Пачинко! Бяха странна двойка — Шарки с вълнения си костюм и черно домино на очите и Домино в бляскавата си златиста рокля и с призрачно дегизираното си лице.

— Сигурна ли си, че искаш да продължим тази авантюра? — запита Шарки.

— Късно е да се откажа — каза тя, — а ми е нужна и компенсация.

Асансьорът отвори врати на върха на „Улицата на стълбата“ и още от първия миг Шарки и Домино се оказаха сред карнавал от гледки и звуци.

Неколкостотин души вече бяха пристигнали и огромното преддверие бе претъпкано. Жонгльори кръстосваха по стъпалата на улицата, подхвърляйки запалени факли. От всяка врата се чуваше музика. Амбулантни търговци предлагаха пощенски картички и дребни сувенири. От готварските сергии се носеше миризма на печено пиле и пикантни ребра.

— Оглеждай се за Папа. Трябва да е някъде на най-горните стъпала — каза Шарки.

Мястото го изнервяше. Бе прекалено голямо. Имаше прекалено много хора. Всичко бе по-опасно, отколкото той си бе представял.

Папа стоеше пред първия павилион и гризеше ребро. Не носеше маска.

— Имаше ли някакви проблеми с влизането? — запита Шарки.

— Не. Можех да смачкам цяла детска градина и пак да вляза без проблеми.

— Къде ти е маската?

— Има неща, които и заради отдела не бих направил.

— Това място е по-голямо, отколкото предполагах — каза Шарки.

— Това притеснява ли те?

— Малко.

— Мен не. По-лесно е да я държа под око. По-трудно ще им е да те забележат.

— Може и да си прав.

— Да не ти е зле? — запита Папа.

— Добре съм.

Само Домино и той знаеха, че на идване бяха спрели в болницата „Грейди“, където Вейката инжектира на Шарки слаб наркотик. „Сега, като те изхвърлиха от «Наркотиците», какво, сам ли започваш да се дрогираш?“ — бе казал докторът. „Искам само да не заспя тази вечер“ — бе отговорът на Шарки. Материалът бе добър. Чувстваше се силен и стегнат, а осакатеният му пръст бе само тъпа болка в края на ръката му.

— Всичко ли помниш? — запита той Домино.

— Разбира се — отвърна тя.

— Запомни, ако ти кажа да направиш нещо, прави го веднага. Не задавай въпроси, може да нямам време за обяснения.

— Тъй вярно, сър — каза тя и козирува.

— И зарежи тези говнярски шегички, да ме простят дамите.

— Да, Фриско е много готин — каза тя.

— Благ е като пръсната от юмрук устна, но иначе си го бива — каза Папа.

— Ще слезем до долния край на стъпалата, ще изпробваме радиовръзката. Може да има доста смущения. Сложи си говорителя в ухото.

— Много е неудобен — каза Папа.

— Сложи го все пак. По-добре да сме готови, когато слязат тук.

Фриско и Арч бяха навън, далеч от тълпата в един вход на завет от вятъра, който духаше на площада. Гласът на Шарки се чуваше високо и ясно по радиото.

— Тук Лешояд Едно за Лешояд Две. Приемаш ли?

— Тук Лешояд Две — каза Папа високо и ясно.

— Лешояд Едно за Гнездото. Добре ли ме чуваш?

— Ясно те чувам — каза Фриско. — Как изглежда това място отвътре.

— По-голямо е и от Астродоум — отговори Шарки. — Невероятно е.

— Е, приятно прекарване. Тук е по-студено от… хм, много е студено тук.

— Добре, нека да сме готови. Всеки момент ще се появят.

В претъпканата настройка на сградата Хочинс изведе Де Лароза на балкона.

— Какво става с Домино? — запита той.

— Нищо. Цял ден нямам вест от Киршман. Но все пак какъв ден беше, а? Този Шарки се оказва по-упорит, отколкото предполагахме.

— Започвам да се безпокоя. Ако е при полицията, те вече сигурно знаят всичко за нас.

Де Лароза се усмихна самоуверено.