Мери Кларк - Черни рози

Взе кутията с бижутата, сложи пистолета върху нея и ги отнесе на бюрото в кабинета. После с отмерени движения извади лист хартия и свали капачката на писалката си.

След като свърши с писането, обви кутията с листа и успя да я напъха в един от пликовете на „Федерал Експрес“, които за удобство държеше вкъщи. Адресира го до Кери Макграт, прокурор в Окръжния съд на Бъргън, Ню Джърси. Спомняше си добре този адрес.

Облече палтото си, сложи си шала и измина пеша осемте пресечки до пощенската кутия на „Федерал Експрес“, която използваше, когато му се наложеше.

Прибра се точно в единайсет часа. Свали си палтото, взе пистолета, влезе в спалнята и се опъна с дрехите на леглото. Загаси всички лампи, освен тази, която осветяваше снимката на Сузан.

Щеше да изпрати деня с нея и да започне новия си живот в полунощ. След като беше взел решението, Смит се почувства спокоен, дори щастлив.

В единайсет и половина се чу звънецът на входната врата. Кой ли можеше да е? Ядосан, д-р Смит не му обърна внимание, но упоритият пръст отново го натисна. Сети се какво се е случило. Преди време на ъгъла на улицата имаше катастрофа и един от съседите му дотича при него за помощ. Нали в крайна сметка беше лекар. Ако и сега бе станало нещо подобно, той щеше за последен път да приложи уменията си.

Доктор Чарлс Смит отключи, отвори вратата и се смъкна на прага от куршума, който попадна точно между очите му.

Във вторник сутринта, когато Джеф Дорсо дойде на работа в девет часа, завари Дидри Риърдън и Бет Тейлър в приемната на кантората.

Бет се извини от името на двете.

— Джеф, съжалявам, че пристигнахме, без да те предупредим, но утре сутринта Дидри трябва да постъпи в болницата, за да я оперират. Знам, че ще се успокои, ако поговори няколко минути с теб и ти даде снимката на Сузан, за която ти спомена онзи ден.

Дидри Риърдън го гледаше тревожно.

— Дидри — сърдечно я подкани Джеф, — вече сме се разбрали, че не е необходимо да се оправдаваш, когато идваш при мен. Нали си майката на най-важния ми клиент?

— Добре. Просто ми е съвестно, че ти губя времето — измърмори Дидри Риърдън с усмивка на облекчение, когато Джеф хвана ръцете й. — Толкова ми е неудобно, че миналата седмица нахълтах в кабинета на очарователната Кери Макграт и се държах с нея така, сякаш е негодница. А после научих, че са заплашвали детето й, понеже тя се мъчи да помогне на сина ми.

— Кери е наясно в какво състояние си била. Хайде да влезем в кабинета ми. Сигурен съм, че кафето е готово.

— Ще останем само пет минути — обеща Бет, когато Джеф сложи каната с кафето пред нея. — И няма да ти губим времето, като ти обясняваме какво блаженство е за нас да мислим, че най-после съществува реална надежда Скип да излезе от затвора. Знаеш как се чувстваме и колко сме ти благодарни за всичко, което направи за нас.

— Вчера следобед Кери се е срещнала с доктор Смит — заяви Джеф. — Смята, че той най-после ще проговори. Но има и други новини. — Разказа им за документацията на Барни Хаскъл. — Най-сетне може би ще успеем да проследим откъде идват бижутата, които според нас Джими Уийкс е подарил на Сузан.

— Това е една от причините за посещението ни при теб — отбеляза Дидри Риърдън. — Нали споменах, че разполагам със снимка, на която Сузан носи изчезналата старинна брошка с диамантите? В събота вечер, веднага щом се върнах от затвора, започнах да я търся, но не я открих. В неделя и понеделник прерових апартамента. Нямаше я никъде. Изведнъж се сетих, че я бях пъхнала в найлоново калъфче и я държах при личните си документи. Както и да е, най-накрая я намерих. След като онзи ден толкова много говорихме за бижутата, нищо чудно да се окаже, че е важно снимката да е у вас.

Подаде му кафяв плик. Джеф извади от него сгъната страница от „Палисейдс Къмюнити Лайф“, един от местните седмични вестници. Отвори я и забеляза, че е от 24 април, отпреди близо единайсет години и около месец преди смъртта на Сузан Риърдън.

Груповата снимка на членовете на Палисейдс Кънтри Клъб заемаше голяма част от страницата. Веднага позна Сузан Риърдън. Забележителната й красота се открояваше на фона на всички останали. Беше леко обърната настрани и фотоапаратът бе уловил ясно лъскавите диаманти на ревера на сакото й.

— Това е брошката, която изчезна — обясни Дидри и я посочи. — Но Скип не помни кога за последен път я е видял на нея.

— Радвам се, че ми донесе снимката — отвърна Джеф. — След като получим копие от документите на Барни Хаскъл, може би ще разберем откъде я е имала.