Мери Кларк - Нежни убийства

— Не позволявайте това да ви разстройва. Вероятно е идея на Бинки — беше казал той окуражително. — Хайде да си вземем малко шампанско и да излезем навън.

Беше един от онези великолепни ранни есенни следобеди и двамата останаха на терасата, лениво отпивайки от високите чаши. Подрязаната морава и цветните градини представляваха изключителен декор за внушителната къща с кули, която баща й беше построил за Бинки.

Сюзън беше попитала Алекс Райт откъде познава баща й.

— До днес не го познавах — беше обяснил той. — Но с Бинки се знаем от години.

После той се беше поинтересувал с какво се занимава и повдигна вежди, когато тя му отвърна, че е клиничен психолог.

— Не че ми се струва чак толкова невероятно — побърза да обясни той, — но просто като чуя титлата „клиничен психолог“, си представям някакъв сериозен възрастен човек, а не изключително привлекателна млада дама като вас. За мен двете неща просто се изключват взаимно.

Тя беше облечена в тясна рокля от тъмнозелен вълнен креп, подчертана със светлозелено шалче — един от тоалетите, които си бе купила наскоро, специално за задължителните приеми, организирани от баща й.

— Повечето неделни следобеди прекарвам в широк пуловер и дънки — каза му тя. — Така картината изглежда ли по-успокояваща?

Нетърпелива да си спести гледката как баща й сантименталничи около Бинки и далеч не толкова нетърпелива да се види със сестра си, Сюзън скоро след това си тръгна — макар и не преди една приятелка да й прошепне, че Алекс Райт е син на покойния Александър Райт, легендарният филантроп.

— Библиотека „Райт“, Музей на изкуствата „Райт“, Център за изпълнителски изкуства „Райт“. Големи, наистина големи пари! — осведоми я тя с приглушен глас.

Сюзън погледна съобщението, оставено от сестра й. „Той действително е много привлекателен — помисли си тя. — Хммм.“

Кори Маркъс, нейният дванайсетгодишен пациент, направи теста добре. Но докато разговаряха, на Сюзън й се наложи да си припомни, че психологията включва по-скоро емоциите, отколкото интелекта. Родителите на момчето се бяха развели, когато Кори бил на две годинки, но бяха продължили да живеят близо един до друг, бяха останали приятели и в продължение на десет години той беше ходил без притеснение от единия в другия дом. Сега обаче майка му беше получила предложение за работа в Сан Франциско и внезапно удобното споразумение бе застрашено.

Мигайки, Кори се опитваше да прогони сълзите си, докато казваше:

— Знам, че тя иска да приеме работата, но ако го направи, това ще означава, че няма да мога да се виждам често с татко.

С разума си той преценяваше какво означава тази работа за кариерата на майка му. В емоционален план се надяваше, че тя ще отхвърли предложението, за да не го разделя от баща му.

— Какво смяташ, че трябва да направи? — попита го Сюзън.

Той се замисли за момент.

— Според мен мама наистина трябва да приеме предложението. Няма да е справедливо да се изисква от нея да го откаже.

„Какво добро дете“ — помисли си Сюзън. Оттук нататък задача й беше да му помогне да види положителното в промяната, която щеше да се извърши в живота му.

Естър Фостър, шейсет и пет годишната жена, която всеки момент трябваше да се пенсионира, пристигна в два часа и изглеждаше бледа и изтощена.

— Две седмици до голямото празненство, което на прост език означава „разчиствай бюрото, Еси“.

Лицето й се сгърчи.

— Посветих целия си живот на тази служба, доктор Чандлър. Наскоро случайно се срещнах с един мъж, за когото можех да се омъжа навремето и който сега преуспява. Двамата със съпругата му си живеят прекрасно.

— Искате да ми кажете, че съжалявате, че не сте се омъжили за него? — попита тихо Сюзън.

— Да, естествено!

Сюзън погледна настоятелно Естър в очите. След миг сянка от усмивка трепна в ъгълчетата на устните й.

— Беше дяволски досаден по онова време и изобщо не се е променил, доктор Чандлър — призна тя. — Но поне нямаше да бъда сама.

— Нека определим какво точно означава „сама“ — предложи Сюзън.

Когато Естър Фостър си тръгна в три без петнайсет, Джанет се появи със съд пилешка супа и пакетче бисквити.

По-малко от минута след това я уведоми, че майката на Реджайна Клозън и нейният адвокат Дъглас Лейтън са в приемната.

— Отведи ги в заседателната зала — нареди Сюзън. — Ще разговаряме там.

Джейн Клозън почти не се беше променила от времето, когато Сюзън я беше зърнала в офиса на окръжния прокурор на Уестчестър. Безупречна, в елегантен черен костюм, който вероятно струваше цяло състояние, и сиви коси, фризирани идеално, тя излъчваше онази сдържана изисканост, която заедно с тънките й ръце и глезени безспорно предполагаше потекло.