Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Целеустремен, неудържим и абсолютно лишен от съчувствие, Дел Пиеро водеше хората си напред. Като се имаше предвид какъв бе залогът, смъртта, дори в множествено число, бе напълно приемлив риск.

Деветимата продължаваха да тичат през блатото откъм южния склон на планината, снишили глави под дъжда; единственият шум, който издаваха, бе шляпането на краката им в калта.

Тичаха като войници — снишени и бързи, без да губят равновесие и без да забравят за задачата, привеждаха се под клони, прескачаха мочурляци и не нарушаваха нито за миг индийската нишка.

Държаха оръжие: МР-7, МР-16, „Щаер-АУГ“. В кобурите на хълбоците им имаше най-разнообразни пистолети.

Носеха раници с всевъзможни размери, различни навити въжета, екипировка за катерене и необичайно изглеждащи стоманени подпори.

А над тях — съпровождаше ги грациозно над върховете на дърветата — се рееше малка птица.

Седем души от Деветимата бяха войници.

От специалните сили. На различни страни.

Останалите двама бяха цивилни лица: по-възрастният бе дългобрадият шейсет и пет годишен професор Максимилиан Т. Епер, с позивна Магьосника.

Седмината военни имаха малко по-свирепо звучащи прозвища: Ловеца, Шамана, Стрелеца с лък, Блъди Мери, Саладин, Матадор и Убиеца.

Колкото и да бе странно обаче, за тази мисия шестима от тях бяха приели други позивни: Фъзи, Стреч, Принцеса Зоуи, Мечо Пух, Ноди и Дългоухия.

Новите си позивни дължаха на деветия член на екипа: десетгодишно момиче.

Планината, към която приближаваха, бе последната от дълга верига възвишения, завършваща близо до суданско-етиопската граница.

В подножието на тези планини, намерила път между тях, минаваше река Ангереб. Водите й навлизаха откъм Етиопия, забавяха за кратко хода си в блатото и продължаваха към вътрешността на Судан, където в крайна сметка щяха да се слеят с Нил.

Основният обитател на блатото се казваше Crocodylus niloticus — прочутият нилски крокодил. Нилският крокодил е всеизвестен с големите си размери — достига до шест метра дължина — наглото си коварство и свирепите си атаки. Последната му отличителна черта е склонността към човекоядство — има екземпляри, които изяждат до 300 човешки същества годишно.

Докато Деветимата приближаваха планината откъм юг, техните съперници от ЕС бяха създали оперативна база на северната страна — база, която представляваше истински плаващ град.

Съдове за командването, съдове за столова, съдове за казармени помещения и канонерки — малката флотилия бе свързана с истинска мрежа от плаващи мостове и всички те бяха обърнати към фокуса на операцията: огромната дига, построена в полите на северния склон на планината.

Не можеше да не се признае, че това бе истинско инженерно съоръжение: 100 метра дълга, 12 метра висока извита дига, задържаща водите на блатото, благодарение на което хората получаваха достъп до огромния каменен портал, издълбан в основата на планината на 12 метра под нивото на водата.

Изкуството в изработването на портала бе изключително и неоспоримо.

Всеки квадратен сантиметър от рамката му бе покрит с египетски йероглифи, но централното място в трегерния камък, образуващ горната страна на портала, бе заето от релефен знак, често намиран в гробниците на египетските фараони:

Две тела, привързани към стълб, увенчан с кучешката глава на Анубис — египетския бог на подземното царство.

Това бе подготвил задгробният живот за крадците на гробници — вечната опека на Анубис. Не е най-приятният възможен начин да прекараш вечността.

Посланието бе пределно ясно: не влизай!

Онова, което се намираше в планината, бе древна мина, изкопана по време на владичеството на Птолемей I някъде около 300 година пр.н.е.

По време на разцвета на Египет Судан бил известен като Нубия — дума, имаща за корен египетската дума за злато: „нуб“.

Нубия — земята на златото.

Което си било самата истина. Защото именно от Нубия древните египтяни внасяли нужното им за безчислените храмове и съкровищници злато.

Писмени паметници, извадени на бял свят в Александрия, разкриват, че златото в тази мина се изчерпило за около 70 години след началото на експлоатацията й, а после тя добила право на втори живот като кариера за редкия твърд камък — диорит. А когато свършил и диоритът — някъде около 226 година преди новата ера — фараон Птолемей III решил да използва мината за следваща, много специална цел.

За целта изпратил най-добрия си архитект — Имхотеп V — и работна група от 2000 души.