Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Той изчезнал безследно.

Судан

14 март 2006

6 дни преди настъпването на Тартар

Издигал се като бог над входа на залива, където бил разположен Мандраки — главното пристанище на островната държава Родос, също както днес в Ню Йорк се издига Статуята на свободата.

Завършена през 282 г.пр.н.е. след цели 12 години непрекъснат строеж, бронзовата статуя била най-високата на света. Със смайващите си 34 метра тя се извисявала дори над най-големите минаващи кораби.

Изобразявала гръцкия бог на слънцето Хелиос — мускулест и силен, с корона от маслинови клонки и огърлица от масивни златни медальони, хванал здраво пламтящ факел в дясната си ръка.

И до днес експертите продължават да спорят дали гигантската статуя стояла разкрачена над входа на пристанището, или се намирала в края на дългия вълнолом, който образувал единия от бреговете му. Както и да е било, в едно няма никакво съмнение — Колосът представлявал грандиозна гледка.

Кой знае защо, докато родосци строели, за да отпразнуват победата си над антигонидите (които подложили острова им на едногодишна обсада), разноските били заплащани от Египет или по-скоро от двамата египетски фараони Птолемей I и неговия син Птолемей II.

И докато на човешкия род му трябвали 12 години, за да построи Родоския колос, на Природата й били нужни 56 години, за да го разруши.

През 226 г.пр.н.е. величествената статуя била повредена от земетресение и отново Египет, в лицето на новия фараон Птолемей III, предложил да бъде ремонтирана. Колосът като че ли бил по-скъп на египтяните, отколкото на родосци.

Уплашен да не разгневи боговете, съборили статуята, народът на Родос отклонил предложението на Птолемей III да построи Колоса наново и руините от статуята останали да лежат в продължение на близо 900 години — до 654 година, когато арабските нашественици натрошили малкото останало на парчета и ги разпродали.

И това е всичко, с изключение на една мистериозна бележка под линия.

Седмица след като родосци отклонили предложението на Птолемей III да издигне отново Колоса, изчезнала петметровата глава на гигантската паднала статуя.

Сред родосци се загнездило подозрението, че тя била откарана с египетски кораб.

Никой повече не видял главата на Родоския колос.

14 март 2006, 16:55

6 дни преди настъпването на Тартар

Деветима души тичаха през гъмжащото от крокодили блато — бързо и приведени.

Защото шансът определено не бе на тяхна страна.

Противниците им наброяваха над 200 души.

А те бяха само деветима.

Съперниците им имаха на своя страна логистична и техническа поддръжка: хеликоптери, прожектори за през нощта, какви ли не лодки — канонерки, за живеене, за комуникация, три грамадни драги за копаене — и всичко това, без да се споменава временният бент, който вече бяха успели да построят.

Деветимата носеха със себе си само онова, което щеше да им трябва в мината.

Само че сега — факт, който Деветимата току-що бяха установили — на път за планината се бе появила трета сила, следваща ги по петите, много по-могъща и по-неприятна от непосредствените им съперници, които в никакъв случай не можеха да се нарекат мили хора.

Както и да се погледнеше, с врагове пред тях и зад тях, каузата им бе безнадеждно изгубена, но Деветимата продължаваха да тичат.

Защото трябваше.

Те бяха финалното усилие.

Последното хвърляне на заровете.

Бяха най-отчаяната надежда на малката група нации, която представляваха.

Непосредствените им съперници — коалиция от европейски нации — бяха намерили преди два дни северния вход на мината и вече бяха навлезли доста навътре в системата от тунели.

Подслушаният само преди час разговор по радиото бе разкрил, че паневропейските сили — френски войници, немски инженери и италиански ръководител на проекта — са стигнали до последния капан откъм тяхната страна на мината. Преодолееха ли го, щяха да се озоват в Голямата пещера.

Напредваха бързо.

Което означаваше, че са добре запознати с трудностите, които могат да се срещнат в една мина.

Фатални трудности.

Капани.

Но напредването на европейците не бе минало без загуби: трима души от ударната им група бяха загинали по ужасен начин в друг капан още първия ден. Но водачът на европейската експедиция — йезуитският свещеник от Ватикана Франческо дел Пиеро — не бе допуснал смъртта им да го разколебае.