Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Много е странна — рече старата жена. — Не й вярвам.

— Тя работи за Монсеньора.

— Наистина ли?

— Нямах време да ти обясня. Тя ще предава инструкциите му.

Униформената сестра се появи на прага. Светлокестенявата й коса беше опъната назад и прихваната в кок.

— Господине, търсят ви от Париж — каза тя. Големите й сиви очи изразяваха настойчивост, която не личеше в ниския й сдържан глас.

— Благодаря.

Куриерът на Чакала влезе и последва сестрата до телефона. Тя вдигна слушалката и му я подаде.

— Жан-Пиер Фонтен слуша.

— Бъди благословен, чадо Божие — прозвуча от няколко хиляди километра. — Всичко ли е наред?

— Напълно — отвърна възрастният човек. — Толкова е… великолепно, много повече, отколкото заслужаваме.

— Ще го заслужиш.

— Готов съм да ви служа по всякакъв начин.

— Ще ми служиш, като изпълняваш заповедите, които ти предава жената. Следвай ги точно, без никакво отклонение, ясно ли е?

— Разбира се.

— Бъди благословен.

Чу се изщракване и гласът изчезна.

Фонтен се извърна да каже нещо на сестрата, но тя вече беше отишла в другия край на стаята и отключваше чекмеджето на едно бюро. Той се приближи, като не откъсваше поглед от съдържанието му: чифт хирургически ръкавици, пистолет със заглушител, бръснач със сгънато острие.

— Това са ви инструментите — заяви жената и му връчи ключа. Безизразните й очи бяха впити в неговите. — Обектите ви са в последната вила на тази редица. Трябва да се запознаете с околността, като си правите дълги разходки по пътеката, както правят възрастните хора, за да подобрят кръвообращението си. Трябва да ги убиете. Преди това ще си сложите ръкавиците. Ще ги застреляте в главата. Задължително в главата. После ще им прережете гърлата…

— Света Богородице! На децата ли?

— Това са нарежданията.

— Но те са варварски!

— Да предам ли оценката ви?

Фонтен погледна към балкона, където в инвалидния стол седеше жена му.

— Не, разбира се, че не.

— Така и мислех… И последно. С кръвта на когото ви е най-удобно трябва да напишете на стената следното: „Джейсън Борн, брат на Чакала“.

— Мили Боже!… Ще ме хванат, нали?

— От вас зависи. Съгласувайте екзекуциите с мен и ще се закълна, че един прочут френски воин е бил в тази вила по това време.

— Време?… Колко е часът? Кога трябва да се свърши това?

— В течение на следващите тридесет и шест часа.

— А после ?

— Можете да останете тук, докато жена ви умре.

Брендън Патрик Пиер Префонтен отново се изненада. Въпреки че нямаше резервация, управителят на Транкуилити Ин се отнасяше с него като гостуваща знаменитост, а само няколко мига след като Префонтен бе получил вила, му каза, че всъщност вече имал резервация и го попита дали е пътувал добре от Париж. Объркването трая известно време, тъй като не можеха да открият собственика на Транкуилити Ин и да се посъветват с него. Нямаше го нито в резиденцията, нито в другите сгради. Най-накрая служителят вдигна безпомощно ръце и бившият бостънски съдия бе отведен в покоите си — чудесна малка вила с изглед към Карибско море. Съвършено случайно Префонтен беше извадил една петдесетдоларова банкнота от джоба си и я беше връчил на управителя за неговата любезност. Префонтен моментално се превърна в човек, с чиито желания трябва да се съобразяват. Управителят щракна с пръсти, ръката му бързо разклати звънчето. Нищо не беше достатъчно великолепно за смаяния чужденец, който беше пристигнал с хидроплана от Монсера. Всъщност името му бе хвърлило всички на рецепцията на Транкуилити Ин в пълен смут. Възможно ли е такова съвпадение?… И все пак Губернаторът… По-добре е да се избегне по-голямата грешка — затова на човека трябваше да се намери вила.

Но дори след като Префонтен се настани и дрехите му бяха подредени в шкафа и скрина, безумието продължи. Получи бутилка изстудено шампанско с букет току-що набрани цветя и кутия белгийски шоколадови бонбони, но след малко се появи сконфузеният сервитьор, за да ги отнесе обратно с извинението, че били за друга вила на същия ред.

Съдията се преоблече в бермуди и потръпна при гледката на тънките си крака. После си сложи спортна памучна риза в убити цветове. Бели мокасини и бял каскет придадоха завършен вид на екзотичния му тоалет. Скоро щеше да се стъмни, а той искаше да се поразходи. Поради няколко причини.

— Знам кой е Жан Пиер Фонтен — каза Джон Сен Жак, като прочете името в книгата за посетители на рецепцията. — Това е онзи, за когото ми се обадиха от канцеларията на Губернатора, но кой, по дяволите, е Б. П. Префонтен?