Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Един велик китаец иска да се срещне с вас. Най-големият в Хонконг.

— Защо?

— Той ще плати много пари за услугите ви.

— Защо?

— Ние имаме да ти предадем, че един убиец се е завърнал. Той иска вие да го откриете.

— Чувал съм тази история и преди. Не минава. Повтаря се.

— Това е работа между великия китаец и вас, господине. Той ви очаква.

— Къде е той?

— В един голям хотел, господине.

— В кой хотел?

— Ще ви кажем, че хотела има голямо фоайе и в него винаги има много хора, а името му е свързано с миналото на тази страна.

— Има само един такъв хотел. „Мейфлауър“ — Конклин изрече думите в левия си ревер, където имаше микрофонче, зашито в илика.

— Да, нещо такова.

— Под какво име се е регистрирал?

— Регистрирал ли?

— Също като с резервираните пейки, само че там са стаи. Кого да търсим?

— Никого, господине. Секретарят на китаеца ще дойде при вас във фоайето.

— Същият този секретар ли дойде при вас?

— Моля?

— Кой ви нае да ни следите?

— Нямаме право да обсъждаме такива въпроси.

— Хайде! — изкрещя Конклин и прожекторите осветиха парка около безлюдната пътека. Под светлината на прожекторите към тях закрачиха от всички посоки девет служители на ЦРУ. Под якетата ръцете им стискаха скрити оръжия. Две далекобойни карабини изтрещяха в мрака и куршумите пронизаха гърлата на пратениците. Хората от ЦРУ се хвърлиха на земята в търсене на прикритие, а Конклин грабна Панов за ръката и го повлече надолу към пътеката. Хората от Лангли се надигнаха с оръжие в ръце и като истински бойци ветерани, каквито и бяха, запълзяха на зигзаг един зад друг в посоката, от която дойдоха изстрелите. Търсеха следи. Гневен вик наруши тишината.

— По дяволите! — изкрещя Холанд, като насочи фенера си надолу и лъчът освети стволовете на дърветата. — Измъкнали са се!

— Как разбра?

— По отпечатъците в тревата! Ония негодници са били страшно печени. Окопали са се за един изстрел и после са се измъкнали — виж следите по тревата. Тичали са. Да оставим това! Безсмислено е. Ако бяха спрели на втора позиция, щяха да ни натръшкат.

— Оперативен работник — каза Алекс, като се надигна с бастуна си. До него стоеше Панов, изплашен и озадачен. Лекарят се обърна и се втурна към простреляните пратеници.

— Господи, те са мъртви — извика той и коленичи до труповете. — Боже мой, същата история, като в увеселителния парк!

— Послание — съгласи се Конклин и потръпна. — Сложи каменна сол върху отпечатъка — добави той загадъчно.

— Какво имаш предвид? — попита психиатърът и извърна глава към бившия офицер от разузнаването.

— Не бяхме достатъчно внимателни.

— Алекс! — извика Холанд, докато тичаше към пейката. — Чух те, но нещата с хотела се променят — каза той задъхан. — Не можеш да отидеш там сега! Няма да те пусна!

— Мамицата му, това променя много повече нещата около хотела. Тук не е замесен Чакала, а Хонконг! Външните и повърхностните факти бяха верни, но моят инстинкт ме подведе. Подведе ме!

— Какво смяташ да предприемеш? — попита внимателно директорът.

— Не зная — отговори Конклин с болка в гласа. — Сбърках… Разбира се, възможно най-бързо трябва да стигна до нашия човек.

— Разговарях с Дейвид. Разговарях с него преди около час — уточни Панов.

— Разговарял си с него ли? — извика Алекс. — Беше късно и ти си беше у дома. Как?

— Нали знаеш моя автоматичен секретар — каза лекарят.

— Ако го вдигам след всяко звънене след полунощ, никога няма да отида на работа сутринта. Затова го оставих да звъни и тъй като се приготвях да изляза, за да се срещна с теб, се заслушах. Каза само „Свържи се с мен“, а когато стигнах до телефона беше затворил. Затова на свой ред му се обадих.

— От твоя телефон ли?

— Ами… да — отговори колебливо Панов. — Много бързаше и беше много предпазлив. Искаше само да знаем какво става. Каза, че „М“ — нарече я „М“ — напуска с децата тази сутрин. И толкоз. Веднага след това затвори.

— Досега вече са открили името и адреса на твоето момче — каза Холанд. — А вероятно и съобщението.

— Мястото да, съобщението — вероятно — обади се Конклин. Но не и адреса, не и името.

— До сутринта ще ги имат, Холанд.

— Ако трябва, сутринта той ще бъде на път за Сиера дел Фуего.

— Господи, какво направих ! — възкликна психиатърът.

— Нищо, което друг на твое място не би направил — отговори Алекс. — Получаваш съобщение в два часа сутринта от някого, за когото се интересуваш, който е в беда и му се обаждаш възможно най-бързо. А сега трябва да се доберем до него по възможност веднага. Така че това не е Карлос, а някой с много огнестрелни оръжия, който продължава да настъпва и стеснява кръга и прави пробиви, каквито ние смятахме за невъзможни.