Джон Гришам - Обжалването

— За какво точно се притеснявате? — попита Тони, след като в продължение на петнайсет минути си говориха глупости.

— Ами сега е януари — започна Рон. — И през следващите единайсет месеца няма да мога да правя почти нищо друго, освен да планирам и участвам в тази кампания. Естествено, на първо място се притеснявам за адвокатската си практика.

— Ето какво решение предлагам — каза Тони, без да се колебае.

Този човек имаше готово решение за всеки проблем.

— „Съдебно бъдеще“ е организация, която функционира много добре. Имаме многобройни приятели и поддръжници. Можем да уредим известен поток от клиенти, които да се насочат към твоята кантора. Дървопреработване, енергетика, природен газ — големи клиенти, които имат интереси в тази част на щата Мисисипи. Ще се наложи да назначите още един-двама адвокати, за да поемат работата, докато ти си зает с друго. Но при всички положения, ако решиш да се кандидатираш, няма да понесеш никакви финансови загуби. Всъщност точно обратното.

Мистър и мисис Фиск не се сдържаха и се спогледаха. Тони намаза едно хлебче с масло и отхапа от него.

— И тези клиенти ще бъдат законни? — попита Дорийн и веднага съжали.

Тони се намръщи, докато дъвчеше. Когато преглътна, отговори доста строго:

— Всичко, с което се занимаваме, е законно, Дорийн. Организацията ни поначало е етична — крайната ни цел е да прочистим съдебната система, а не да я опетним допълнително. Освен това всичко, което правим, ще бъде гледано под лупа. Тази предизборна надпревара ще бъде разгорещена и ще привлече много внимание. Не можем да си позволим да допуснем нито една грешка.

Дорийн засрамено се зае със своето хлебче. Тони продължи:

— Никой не може да оспорва законната работа, извършена от кантората, и законните такси, заплатени от клиентите за нея — независимо дали са малки или големи.

— Разбира се — съгласи се Рон.

Мислено вече си представяше чудесния разговор, който щеше да проведе със съдружниците си, за да ги уведоми за предстоящия наплив на клиенти.

— Не мога да си представя да стана съпруга на политик — обади се Дорийн. — Нали разбирате, да стоя на подиума и да държа речи. Просто никога не съм мислила за това.

Тони се усмихна очарователно. После даже се засмя, за по-сигурно.

— Това зависи изцяло от теб. След като имате три малки деца, предполагам, че си имаш предостатъчно работа и на домашния фронт.

Докато обядваха риба на скара и царевични бухтички, тримата се съгласиха отново да се срещнат след три дни, когато Тони щеше да мине през града. Тогава пак щяха да обядват заедно и да вземат окончателно решение. До ноември имаше много време — но имаше и много работа, която трябваше да се свърши.

Веднъж се бе смяла от сърце на себе си, представяйки си как изглежда, докато всяка сутрин изпълнява един и същ ритуал — качва се на велоергометъра още в зори и започва да върти педалите, без да отива никъде, докато слънцето бавно пълзи нагоре в небето и осветява малката й стая за фитнес. За жена, чийто публичен образ се състоеше от строго лице над внушителна черна тога, беше особено забавно да си представи какво ще си помислят хората, ако я видят на тренажора — в стар анцуг, с разрошена коса, подпухнали очи и лице, неукрасено с грим и козметика. Но това беше отдавна. Сега просто изпълняваше ритуала, без да се замисля как изглежда или какво може да си помисли някой. Повече я тревожеше фактът, че по време на празниците беше напълняла с два килограма и половина, а от развода насам — с пет. Трябваше да спре напълняването, преди да започне да отслабва. Вече беше на петдесет и една и килограмите упорстваха, преди да си отидат — вместо просто да изгарят, както когато беше по-млада.

Шийла Маккарти не обичаше да става рано. Мразеше сутрините, мразеше да става от леглото, преди да се е наспала, мразеше веселите гласове на водещите в сутрешните блокове по телевизията и натовареното движение по пътя за работа. Не закусваше, защото мразеше храната, която се яде по това време. Мразеше кафето. Винаги тайно беше ненавиждала хората, които се наслаждаваха на подвизите си рано сутрин — хората, които тичаха за здраве, любителите на йога, работохолиците, амбициозните майки. Когато още беше млада окръжна съдийка в Билокси, често определяше началото на заседанията за 10:00 ч. — скандално късен час. Но това си беше нейният съд, така че тя определяше правилата.

Сега беше само една от общо девет съдии, а Върховният съд ревностно се придържаше към традициите си. В някои дни можеше да отива на работа на обяд и да остава до полунощ, което беше предпочитаното от нея разписание, но през повечето време я очакваха в 9:00 ч.