Джон Гришам - Обжалването

— Всъщност не.

— Е, ние направихме нашите проучвания и те показват, че вие сте идеален кандидат за Върховния съд.

Фиск инстинктивно се засмя на тази глупост, но го направи с онзи притеснен смях, който подсказва, че всъщност няма нищо смешно. Работата бе сериозна.

— Проучвания? — повтори той.

— О, да. Посвещаваме много време, за да търсим кандидати, които отговарят на две условия: първо, да ни харесат; и второ, да имат шансове да спечелят. Проучваме съперниците, предизборните кампании в щата, демографските особености, политическата обстановка, всъщност всичко. Нашата база данни няма равна на себе си, както и способността ни да набираме солидни средства… Да продължавам ли?

Фиск се облегна назад, качи краката си на бюрото и сплете пръсти зад главата си.

— Разбира се. Разкажете ми защо сте тук.

— Тук съм, за да ви убедя да се кандидатирате срещу съдия Шийла Маккарти на изборите в най-южната част на щата Мисисипи през ноември — обяви Закари. — Тя лесно може да бъде победена. Не ни харесва нито тя, нито биографията й. Анализирали сме всички решения, които е взела за девет години на съдийското място, и според нас тя е с крайно либерални убеждения, които през повечето време успява да прикрива. Познавате ли я?

Фиск едва не се побоя да отвърне положително.

— Срещали сме се веднъж. Всъщност не я познавам.

Проучването им обаче показваше, че съдия Маккарти беше председателствала три съдебни процеса, в които беше участвала кантората на Фиск, и всеки път беше отсъждала срещу него. Фиск беше участвал активно в един от тях — разгорещен процес за пожар в някакъв склад. Клиентът му беше загубил с 5 на 4 гласа. Беше доста вероятно Фиск да не харесва особено единствената жена върховен съдия в щата Мисисипи.

— Тя е много уязвима — продължи Закари.

— Защо смятате, че мога да я победя?

— Защото сте отявлен консерватор, който вярва в семейните ценности. Защото ние имаме богат опит в провеждането на предизборни блиц кампании. И защото разполагаме с нужните средства.

— Така ли?

— О, да. Неограничени средства. Работим рамо до рамо с много влиятелни хора, мистър Фиск.

— Наричай ме Рон.

„Преди да се усетиш, вече ще ти викам Малкия Рони“, помисли си Закари.

— Да, Рон — продължи той. — Ние координираме набирането на средства с организации, които представляват банки, застрахователни компании, енергийни компании и едрия бизнес. Говоря ти за огромни суми, Рон. А можем да привлечем и други организации, които са ни близки — консервативни християни, които между другото могат да осигурят много средства за една кампания. Освен че самите те гласуват за нас.

— Казваш го, сякаш няма нищо по-лесно.

— Никога не е лесно, Рон. Но ние рядко губим. Имаме опит с десетина предизборни кампании и вече сме свикнали да печелим за изненада на съперниците ни.

— Но аз никога не съм бил съдия.

— Знаем, и точно затова те харесваме. На действащите съдии често им се налага да вземат трудни решения. Решения, които понякога са противоречиви. Те остават записани в биографията им, а противниците им могат да ги използват срещу тях. Установили сме, че най-добрите кандидати са интелигентни млади хора като теб, които не са обременени от собственото си минало.

Липсата на опит никога не беше описвана по-позитивно.

Настъпи дълго мълчание, в което Фиск се опита да събере мислите си. Закари се изправи и отиде до стената, на която бяха окачени дипломите, грамотите от Ротари Клъб, снимките от игрището за голф и много фотографии на семейството. Прекрасната съпруга Дорийн. Десетгодишният Джош в бейзболен екип. Седемгодишният Зийк с риба, голяма почти колкото него самия. Петгодишната Клариса, издокарана за футболното игрище.

— Чудесно семейство — обади се одобрително Закари, все едно не знаеше нищо за тях.

— Благодаря — отвърна Фиск и направо грейна.

— Страхотни деца.

— Наследили са добри гени от майка си.

— Това е първата ти съпруга, нали? — попита Закари, невинно и съвсем между другото.

— О, да. Запознахме се в колежа.

Закари го знаеше — както и много други неща. Той се върна на мястото си и седна.

— Не съм проверявал напоследък — каза Фиск с известно неудобство, — но каква е заплатата на върховните съдии?

— Сто и десет хиляди годишно — отвърна Тони, като едва сдържа усмивката си.

Беше отбелязал по-голям напредък от очакваното.

Фиск леко се намръщи, сякаш не можеше да си позволи да започне да изкарва по-малко, отколкото в момента. Но умът му всъщност препускаше, замаян от възможностите.