Джон Гришам - Обжалването

После Нат обобщи резултатите от последното социологическо проучване. Надпреварата беше навлязла в решителната си фаза и двамата водещи кандидати имаха подкрепата на по 30 процента от избирателите, като други 30 процента все още не бяха решили за кого да гласуват. Подкрепата за Коули си оставаше около десет процента. Проучването обаче беше проведено миналата седмица и не отразяваше евентуалната промяна в нагласите на хората, след като бяха започнали да излъчват клиповете срещу гей браковете. Заради тях се налагаше ново проучване, което Нат щеше да проведе през уикенда.

Не беше изненада, че адвокатите имаха най-различни идеи какво трябва да се направи. Нат постоянно им напомняше, че всичките им идеи струват прекалено скъпо. Внимателно изслушваше споровете им. Някои имаха разумни идеи, други бяха прекалено радикални. Мнозина изхождаха от убеждението, че знаят повече от останалите за воденето на предизборни кампании, а всички до един приемаха за даденост, че каквото и да решат, в крайна сметка кампанията на Маккарти веднага ще го приложи на практика.

Нат беше решил да не споделя с тях някои особено потискащи слухове. Тази сутрин му беше позвънил репортер от всекидневника в Билокси, за да му зададе няколко въпроса. Журналистът събираше материал за статия, посветена на актуалната тема за гей браковете. По време на интервюто, което продължи десет минути, журналистът между другото сподели с Нат, че най-големият телевизионен канал на брега на Мексиканския залив вече е продал праймтайм на предизборния щаб на Рон Фиск за един милион долара за следващите три седмици. Смяташе се, че това е най-голямата продажба на телевизионно време в историята на политическите кампании.

Новината беше толкова потискаща, че Нат се чудеше дали да каже на Шийла. Засега смяташе да я запази само за себе си. И със сигурност нямаше да я сподели с адвокатите. Цифрата беше толкова зашеметяваща, че можеше да съкруши бойния дух в лагера на съдия Маккарти.

Накрая президентът на Асоциацията на адвокатите Боби Нийл състави план за действие, който не беше скъп. Щеше да изпрати спешно съобщение по електронната поща до всичките осемстотин членове, в който да опише плачевното състояние на кампанията и да моли за съдействие. Всички адвокати щяха да бъдат инструктирани: 1. Да съставят списък от поне десет клиенти, които имат желание и възможност да напишат чек за 100 долара; и 2. Да съставят списък от други клиенти и приятели, които могат да бъдат мотивирани да участват в кампанията, като агитират от врата на врата и станат членове на избирателните комисии. Подкрепата на най-ниско равнище беше решаваща.

Вече се канеха да разпуснат срещата, когато Уили Бентън се изправи в края на масата и помоли за внимание. Държеше лист, гъсто напечатан със ситен шрифт от двете страни.

— Това е запис на заповед от Гълф Банк в Паскагула — обяви той.

Няколко от присъстващите изпитаха внезапно желание да се скрият под масата. Бентън обичаше театралните жестове.

— Половин милион долара — произнесе той бавно и сумата сякаш изкънтя в стаята. — В подкрепа на предизборната кампания на Шийла Маккарти. Аз вече подписах записа и сега ще го пусна да обиколи масата. Тук сме дванайсет души. Трябват ни десет подписа, за да влезе в сила. Всеки от нас ще гарантира за петдесет хиляди долара.

Настъпи пълно мълчание. Погледите на присъстващите подскачаха от едно лице на друго. Някои вече бяха дали повече от 50 хиляди, други — много по-малко. Някои щяха да похарчат 50 хиляди за гориво на частните си самолети само през следващия месец, други бяха на нож с кредиторите си. Но независимо от състоянието на банковите си сметки всички присъстващи искаха да удушат малкия негодник Бентън.

Той подаде полицата на нещастника, който му се падаше отляво. Точно той нямаше частен самолет. За щастие, такива моменти в кариерата се случват рядко. Ако подпишеш, автоматично се превръщаш в човек на място, който не се бои да рискува. Ако я предадеш нататък, без да подпишеш, можеш направо да се откажеш от адвокатската професия, да си идеш вкъщи и да захванеш бизнес с недвижими имоти.

Така че всички дванайсет присъстващи сложиха подписите си.

Перверзникът се казваше Даръл Сакет. Когато го видяха за последен път, беше на трийсет и седем и се намираше в окръжния затвор, където за пореден път очакваше да го съдят за сексуално посегателство срещу малки деца. Със сигурност приличаше на виновен: имаше дълго ниско чело, безизразни изпъкнали очи, уголемени допълнително от дебелите стъкла на очилата му, мърлява едноседмична брада и голям белег на челюстта — лице, което можеше да стресне всеки родител, пък и изобщо всеки гражданин. Беше доказан педофил — арестуван бе за пръв път, когато беше на шестнайсет. Последваха още много арести и поне четири присъди в четири различни щата.