Робин Кук - Допустим риск

— Не, ще се обаждам на Западното крайбрежие. Има неколцина души в Калифорнийския университет и в университета „Станфорд“, които ми се иска да привлека в „Омни“.

— Както виждам, вълнуваш се много — отбеляза тя.

— На седмото небе съм — потвърди Едуард. — Още щом разбрах, че сме се натъкнали на непознати досега алкалоиди, усетих, че сме на път да направим важно откритие. Но не предполагах, че ще е толкова голямо.

— Не се ли притесняваш за договора, който си подписал с Харвардския университет? Чувала съм за доста неприятни случаи в града, особено през осемдесетте години, когато учените се сдушиха с индустриалците.

— Нека с това се занимават адвокатите — успокои я Едуард.

— Не знам — отвърна не особено убедена Ким. — И с адвокати, и без тях научната ти кариера може да пострада.

Младата жена знаеше колко много държи Едуард да преподава и се безпокоеше, че този внезапен предприемачески плам е замъглил здравия му разум.

— Съществува риск — съгласи се ученият. — Но съм повече от готов да го поема. Най-много веднъж в живота си човек получава възможностите, които ми предлага лекарството „Ултра“. Това е моят шанс да оставя някаква диря в този свят, пък и да понатрупам пари.

— А не каза ли, че не искаш да ставаш милионер? — подкачи го Ким.

— Да, не искам да ставам милионер — ухили се той, — Но сега се открива възможност да стана милиардер! Не си давах сметка, че залогът е толкова голям.

Ким не мислеше, че има особена разлика, но си замълча. Това беше етичен въпрос, за който не и се говореше в момента.

— Извинявай, че предложих да превърнем конюшнята на Стюартови в лаборатория, без да съм го обсъдил с теб — каза Едуард. — Не ми е в стила да правя такива неща на своя глава. Вероятно надделя вълнението от разговора.

— Приемам извиненията ти — усмихна се Ким. — Пък и брат ми също се запали. С наема сигурно ще си помогнем в плащането на данък „Сгради“. А той е астрономически. Излязоха от Мемориъл Драйв и свърнаха към притихналите улички в жилищните квартали на Кеймбридж.

Едуард спря пред блока и угаси двигателя. Сетне се удари с длан по челото.

— Ама че съм загубен! — завайка се той. — Трябваше да се отбием до вас, за да си вземеш нещата.

— Искаш да остана за през нощта ли?

— Разбира се. А ти не искаш ли?

— Напоследък вечно си зает — отвърна Ким. — И аз вече не знам какво да очаквам.

— Ако спиш тук, утре сутрин ще ни е много по-лесно да тръгнем към Салем. Ще станем по-рано.

— Сигурен ли си, че искаш да ходим до Салем? — подвоуми се пак младата жена. — Бях останала с впечатлението, че не си склонен да отделяш време за странични неща.

— Сега вече държа да отидем — нали седалището на „Омни“ ще бъде там! — Едуард завъртя ключа и даде на заден. — Хайде да идем до вас, за да си вземеш дрехи. При положение, разбира се, че искаш да спиш при мен. Искрено се надявам да искаш — усмихна се той лъчезарно в сумрака.

— Да, искам — отвърна Ким. Беше и тежко на душата — и тя не знаеше защо.

Ким и Едуард не потеглиха рано, както той беше предложил предната вечер. Наложи се Едуард да прекара доста време на телефона — първо се обади на строителния предприемач и архитекта, за да им каже да разширят работата в имението и да се заемат и с новата лаборатория. После се свърза с представителите на няколко фирми, производителки на лабораторно оборудване, и се уговори с тях да се видят в Салем към обяд.

Не пропусна и Стантън, за да се убеди, че парите, които му е обещал, наистина ще бъдат осигурени в най-скоро време. Най-пространни обаче се оказаха разговорите с неколцината учени, които искаше да привлече в екипа на „Омни“. Вече минаваше десет часът, когато най-сетне успяха да се качат с Ким в автомобила. Поеха на север с пълна газ.

Когато спряха пред конюшнята в имението на Стюартови, там се бе събрала малка тълпа. Чакащите вече се бяха запознали, та не се наложи ученият да ги представя един на друг. Само им махна да отидат при плъзгащата се врата, заключена с катинар.

Дългата каменна постройка беше само на един етаж, с малки прозорци, разположени високо под стряхата. Тъй като теренът беше стръмен и се спускаше рязко надолу към реката, от задната страна сградата беше с два етажа и с отделен вход за всеки бокс на по-ниското равнище.

Помещението беше огромно, със сводест като в катедрала таван. Откъм задната страна имаше множество прозорци, затворени с капаци. В единия край се виждаха бали сено.