Робин Кук - Допустим риск

— Имам предвид „Омни“ да я наеме от теб и брат ти — поясни той, още по-запален от хрумването си. — Както сама спомена, имението е голямо бреме за вас. Ако ви плащаме добър наем съм сигурен, че все ще ви помогнем малко.

— Добре си се сетил, мой човек — подкрепи го и Стантън. — Няма да декларираме наема, тоест няма да ви обременяваме с данъци.

— Е? — подкани пак Едуард.

— Трябва да питам брат си — каза Ким.

— Ама разбира се — не възрази той.

— Кога ще говориш с него? Дай да не губим време.

Ким си погледна часовника и пресметна, че в Лондон е два и половина след полунощ, време, по което Брайън започваше да работи.

— Всъщност, мога да му се обадя още сега.

— Така те искам! — възкликна братовчед и. — Решителна! — Извади от джоба си клетъчния телефон и го плъзна по масата към Ким. — „Омни“ ще плати разговора.

Тя се изправи.

— Къде отиваш? — попита Едуард.

— Притеснявам се да говоря пред всички — отвърна Ким.

След като младата жена се отдалечи от масата, Кандис поздрави Едуард, че отношенията им са напреднали толкова.

— Приятно ни е заедно — поясни той.

— Колко души ти трябват в лабораторията? — поинтересува се Стантън. — Високите заплати изяждат капитала, както нищо друго.

— Ще назнача възможно най-малко — отвърна ученият. — Трябват ми биолог, който да се заеме с опитите с животни, имунолог за клетъчните изследвания, кристалограф, човек, който да разбира от моделиране на молекули, биофизик за ядрения магнитен резонанс и фармаколог. Плюс ние двамата с Елинор.

— Майко мила! — изпъшка Стантън. — Ти какво ще правиш, ще основаваш университет ли?

— Това е минимумът за работата, с която сме се заели, повярвай — отвърна спокойно Едуард.

— Ами Елинор за какво ти е притрябвала?

— Тя ми е асистентка, моята дясна ръка, без нея няма да стане.

— Кога можеш да започнеш да събираш екипа? — въздъхна примирено другият мъж.

— Веднага щом осигуриш парите — увери го ученият. — Трябват ни най-подготвените хора, затова и няма да минем евтино. Ще се опитам да ги привлека от престижни академични постове и високоплатени длъжности в частния бизнес.

— Точно от това се опасявам — намуси се приятелят му. — Доста нови био-медицински фирми предават Богу дух, защото раздават баснословни заплати и накрая се издънват по шевовете — остават без капитал и се разоряват.

— Ще го имам предвид — съгласи се Едуард. — Кога ще разполагаш с капитал, от който да мога да тегля?

— До началото на седмицата вече ще имам един милион — увери го Стантън.

Донесоха им предястията и Едуард настоя да започват и да не чакат Ким. Но още преди да са вдигнали вилиците, тя се върна при тях. Седна и подаде телефона на братовчед си.

— Имам добри новини — оповести младата жена. — Брат ми се зарадва много, че съм намерила кой да наеме старата мелница, но е категоричен да не покриваме разноските по ремонта. Налага се да се бръкне „Омни“.

— Съвсем справедливо е — съгласи се Едуард. Вдигна чашата за поредната наздравица.

Ала Стантън се бе замислил и той трябваше да го сръчка.

— Да пием за „Омни“ и за „Ултра“ — каза ученият. Всички отпиха от виното.

— Ето как според мен трябва да задвижим нещата — подхвана пак Стантън веднага щом остави чашата. — Ще започнем с уставен капитал от четири и половина милиона долара и ще определим цена от десет долара на акция. От всички четиристотин и петдесет хиляди акции всеки от нас ще задържи за себе си по сто и петдесет хиляди, пак с тях ще привличаме и по-крупни вложители. А ако лекарството наистина оправдае очакванията ни, накрая цената на всяка акция ще скочи неимоверно.

— Пия за това — каза Едуард и отново вдигна чашата.

Чукнаха се и отпиха — Едуард бе много доволен от виното, което беше избрал. Не бе вкусвал по-добро бяло вино, с ухаещ на ванилия букет и дъх на кайсии.

След вечерята Ким и Едуард се сбогуваха със Стантън и жена му и се качиха в колата на Едуард, която той беше оставил на паркинга при ресторанта.

— Стига да не възразяваш, ще ми се да пропуснем разходката по площада — рече Едуард.

— Така ли? — учуди се младата жена.

Бе донякъде разочарована. Беше и изненадана, но всъщност цялата вечер за нея бе изненада. Не бе очаквала Едуард с такава готовност да се откъсне от работата, пък и от мига, в който я бе взел, цялото му поведение беше доста странно.

— Трябва да звънна по телефона на някои хора — поясни той.

— Минава десет — напомни му младата жена. — Не е ли малко късно?