Робин Кук - Допустим риск

— Не ми трябват дванайсет години — увери го Едуард. — Нито двеста милиона долара.

— Колкото по-къс е периодът на разработване, толкова по-евтино излиза — това е очевидно. И толкова по големи са печалбите.

— Ясно — каза ученият. — Но да ти призная, печалбите не ме вълнуват чак толкова.

— А ти как мислиш, колко пари са ти нужни?

— Налага се да оборудвам лаборатория по последната дума на медицинската техника — започна да разсъждава на глас Едуард.

— Какво и е на сегашната ти лаборатория? — изненада се Стантън.

— Тя е на Харвардския университет — отвърна ученият. — Налага се да изнеса разработката на „Ултра“ извън тази лаборатория, все пак при назначаването съм подписал трудов договор, който ми забранява странична дейност.

— Това ще ни създаде ли трудности?

— Според мен не. Договорът важи само за открития, направени в работно време с апаратура на университета. Ще твърдя, че съм разработил лекарството в свободното си време, което всъщност си е почти така. Ала най-важното в случая е, че не ме е страх, дори и да се стигне до съд. Така де, не съм собственост на Харвардския университет.

— А развойният период? — напомни Стантън. — Колко можеш да го скъсиш?

— Много — отвърна ученият. — Онова, което най-вече ме смая в „Ултра“ е, че както изглежда, лекарството изобщо не е токсично. Според мен дори само това ще накара Службата за хранителни продукти и лекарствени средства да го одобри бързо, понеже тъкмо изследванията за токсичност са най-продължителни.

— Доколкото разбирам, можем да получим разрешението на Службата с няколко години по-бързо от обикновено, така ли?

— Безспорно — потвърди Едуард. — Ако няма токсичност, изследванията с животни ще приключат по-бързо, а клиничната част може да бъде спестена изцяло, ако обединим фаза II и фаза III с ускорения график на Службата за лекарствени средства.

— Ускореният график на Службата е само за животоспасяващи лекарства — напомни Ким.

— Ако „Ултра“ се окаже толкова ефикасно при депресия, както си мисля, със сигурност ще успеем да убедим властите, че лечението с него може да предотврати някои сериозни заболявания.

— Ами Западна Европа и Азия? — попита Стантън.

— Не ни трябва одобрението на Службата за лекарствени средства, за да пуснем лекарството на тамошния пазар.

— Точно така — подкрепи го ученият. — Съединените щати не са единственият пазар за лекарствени средства.

— Знаеш ли какво — подхвана пак другият мъж. — Мога лесно да събера четири-пет милиона почти без да разпилявам капитала на фирмата, понеже средствата ще бъдат, кажи-речи, само мои. Какво ще кажеш?

— Фантастично! — отвърна Едуард.

— Кога можеш да започнеш?

— Утре. Ще се заема със събирането на сумата, ще впрегна и адвокатите, за да регистрираме фирмата и да помислим за документите за патентоването.

— Знаеш ли дали можем да патентоваме ядрото на молекулата? — поинтересува се ученият. — Така ще предотвратим създаването на други лекарства с такова молекулно ядро.

— Нямам представа, но ще проверя.

— Докато ти се занимаваш с парите и с адвокатите — допълни Едуард, — аз ще започна оборудването на лабораторията. Първият въпрос е къде да се намира тя.

— Защо не в Кеймбридж, там е удобно — предложи Стантън. — Искам да не е близо до Харвардския университет.

— В такъв случай какво ще кажеш за Кендъл Скуеър? Далеч е от „Харвард“, при това е на две крачки от жилището ти.

Едуард се извърна към Ким и двамата се спогледаха. Младата жена се досети какво му се върти в ума и кимна, без да я забелязват другите.

— В края на август се изнасям от Кеймбридж — поясни Едуард. — Местя се в Салем.

— Едуард ще дойде да живее с мен — поясни Ким и си каза, че майка и ще научи за нула време. — Ремонтирам старата къща в семейното имение.

— Чудесно! — възкликна Кандис.

— Ах, ти, стар хитрецо! — засмя се Стантън, после се пресегна през масата и потупа приятеля си по рамото.

— Поне веднъж в личния живот да ми върви, както в професионалния — похвали се Едуард.

— Защо тогава седалището на компанията да не бъде на Северния бряг? — предложи Стантън. — Там наемите за фирми сигурно са далеч по-ниски, отколкото в центъра на Бостън.

— Даде ми страхотна идея, Стантън! — рече ученият и пак се обърна настрани, към Ким. — Какво ще кажеш за конюшнята в имението, превърната във воденица? Прикътана е и затова от нея ще стане прекрасна лаборатория.

— Не знам — отвърна несигурно младата жена, смаяна от подобно предложение.