Робин Кук - Допустим риск

— Добро утро, Кими — поздрави той, без да вдига очи от вестника.

Младата жена си наля кафе от машинката за еспресо, сипа си и мляко и се запита откъде да започне.

— Колата върви ли? — поинтересува се баща и и шумно обърна страницата на вестника. — Дано редовно я караш на сервиз, както те посъветвах.

Ким не отговори. Беше свикнала баща и да се държи с нея така, сякаш е малко момиченце, макар че не и беше особено приятно. Той вечно я напътстваше как да си подредяла живота. С течение на годините все повече се убеждаваше, че не баща и е човекът, който трябва да дава съвети — не бе преуспял особено в собствения си живот, пък и в брака.

— Разбрах, че снощи си ме търсил в апартамента — подхвана младата жена.

Седна при еркерния прозорец с изглед към океана. Джон остави вестника.

— Да, търсих те — потвърди той. — Майка ти ми спомена, че ни в клин, ни в ръкав си взела да подпитваш за Елизабет Стюарт. Изненадах се. Звъннах ти, за да те питам защо разстройваш така майка си.

— Не я разстройвам — възрази Ким. — Просто исках да разбера най-важното за Елизабет. Например дали наистина е била обесена като вещица, или това е само слух.

— Наистина е била обесена — потвърди баща и. — Мога да те уверя. Ще те уверя и че семейството е направило всичко възможно случаят да се потули. При тези обстоятелства според мен е най-добре да не чоплиш старата рана.

— Но каква е тази потайност след цели триста години! — възмути се младата жена. — Няма логика.

— Няма значение дали за теб има логика! — тросна се баща и. — Докога трябва да ти обяснявам елементарни неща? Явно е — в очите на хората няма как да изглеждаме достойно с родственица, окачена на въжето наедно с разбойниците и убийците. Това е било унижение и тогава, унижение е и днес!

— Нима те е срам? Нима го възприемаш като унижение, татко? — смая се Ким.

— Е, без да изпадам в крайности… — призна си баща и. — Но майка ти наистина се притеснява, така че не се забавлявай с тези неща. Животът и и бездруго не е лек, защо да я обременяваме излишно?

Ким се сдържа и не каза нищо — при тези обстоятелства и беше трудно да укорява баща си. Все пак си призна, че Елизабет не само я интересува, но и е и симпатична.

— Какво толкова и е симпатичното? — сопна се раздразнено баща и.

— Намерих портрета и във винарската изба на дядо — поясни младата жена. — Така разбрах, че тя наистина е съществувала. Очите и дори са били със същия цвят като моите. После си спомних какво я е сполетяло. Едва ли е заслужавала да я обесят. Как човек да не и съчувства!

— Знам за картината — рече баща и. — Какво обаче си търсила ти във винарската изба?

— Нищо особено — вдигна рамене дъщерята. — Просто разглеждах. Наистина много странно съвпадение, че намерих портрета на Елизабет — напоследък ми попаднаха някои книги за лова на вещици в Салем. И онова, което научих, само засили симпатиите и състраданието ми. Много скоро след съдебните процеси срещу жените почти всички се разкайват. Дори в ония години е било ясно, че са били убити невинни хора.

— Не всички са били невинни — възрази баща и.

— И мама подметна нещо от този род — каза Ким. — Какво е направила Елизабет, та намекваш, че не е била невинна?

— Ставаш досадна — скастри я баща и. — Не знам подробности, но баща ми ми е казвал, че както личи, се е занимавала с окултизъм.

— По-точно?

— Обясних ти вече, млада госпожице, не знам! — тросна се ядосано баща и. — Стига си подпитвала.

„…И се прибирай в стаята си“, допълни наум Ким. Дали баща и някога щеше да проумее, че тя вече е зрял човек, и щеше да се държи с нея по съответния начин?

— Чуй ме, Кими — подхвана той вече по-примирително. — За твое добро не рови в миналото. Само ще навлечеш неприятности и на нас, и на себе си.

— Не искам да ти противореча, татко — отвърна младата жена, — но би ли ми обяснил как това ще повлияе на моето добруване? Джон ахна и я погледна невярващо.

— Нека ти обясня какво мисля аз — продължи дъщерята с неприсъща за нея самоувереност. — Възможно е в онези години да е било позорно, че Елизабет е свързвана с лова на вещици в Салем. Не е изключено и това да е попречило на деловите начинания на семейството — все пак тъкмо мъжът и Роналд е основал предприятието „Маритим“, от което са се издържали доста поколения Стюартови, включително ние. Но ми се струва абсурдно и смехотворно до ден днешен да се срамуваме от тази история. Това петни не нас, а паметта на Елизабет! В края на краищата тя е сред основателите на рода — ако нея я нямаше, нямаше да ни има и нас. Дори само това ме изненадва! Как никой през цялото това време не е оспорил подобно смехотворно отношение…