Робин Кук - Допустим риск

— За твое здраве! — възкликна Едуард, после вдигна пипетката и капна мъничко от разтвора върху езика си. Отпи вода и я глътна.

— Е? — подкани притеснено Кевин, след като известно време мълчаха.

— Нагарча, съвсем леко — отвърна Едуард. Отвори и затвори няколко пъти уста, за да засили вкуса.

— Нещо друго?

— Леко ми се мае главата — поясни Едуард.

— Е, маеше ти се още, когато дойде и се развихри — подсмихна се Кевин.

— Дума да няма, този малък научен опит протича без съответния контрол — засмя се и Едуард. — Всичко, което усещам, може и да е плод на самовнушение.

— Защо ли се хващам на номерата ти! — затюхка се пак другият учен. — Настоявам още днес да си направиш изследване на кръвта и урината.

— Майко мила! — извика Едуард. — Става ми нещо.

— Божичко! — възкликна Кевин. — Какво?

— Пред очите ми нахлуват цветове, въртят се като амеби. Прилича на калейдоскоп.

— Сега вече загазихме! — изпъшка Кевин пребледнял и се взря в лицето му. Беше изкривено, погледът му блуждаеше, сякаш е изпаднал в транс.

— Чувам и звуци като от синтезатор. И устата ми е малко пресъхнала. А, ето още нещо — усещам парестезия по ръцете, сякаш ме хапят или ми извиват китките. Господи!

— Да повикам ли някого? — притесни се Кевин.

За негова изненада Едуард се пресегна и го сграбчи с все сила над лакътя.

— Струва ми се, че лабораторията се движи — промълви той и примигна. — Задушавам се.

— Ще ида да повикам някого да помогне! — съвсем се паникьоса колегата му и понечи да хукне към вратата. И неговото сърце биеше като обезумяло, той стрелна с очи телефонния апарат, ала Едуард го стисна още по-силно.

— Всичко е наред — увери го той. — Цветовете започнаха да се стопяват. Минава ми.

Затвори очи и продължи да седи като вцепенен. Още държеше Кевин за ръката. Накрая отвори очи и въздъхна.

— Това е! — рече той.

Едва тогава си даде сметка, че стиска приятеля си над лакътя. Пусна го, пое си дълбоко въздух и си оправи сакото.

— Вече разполагаме с отговора. Не ме гледай така, знам какво говоря.

— Ти съвсем си превъртял! — тросна се Кевин. — Хвърли ме в ужас с тия твои номера. Вече се канех да викам линейка.

— Успокой се — прекъсна го Едуард. — Не беше чак толкова страшно. Защо изобщо го правиш на въпрос — изпаднах за някакви си шейсет секунди в транс, чудо голямо. Кевин посочи часовника.

— Какви шейсет секунди! — възкликна той. — По-скоро са двайсет минути.

Едуард също погледна циферблата.

— Странна работа! — промърмори той. — Изгубил съм представа за времето.

— Инак добре ли си? — поинтересува се Кевин.

— Добре, наистина — увери го Едуард. — Всъщност повече от добре. Чувствам се… — Подвоуми се, опитвайки се да изрази с думи своите усещания. — Чувствам се зареден със сили, сякаш съм си починал. Имам чувството, че виждам по-ясно нещата, че сетивата ми са изострени. Обзело ме е и нещо като еуфория, но това може би се дължи на положителния резултат: току-що ние се убедихме, че новите гъбички произвеждат вещество, което предизвиква халюцинации.

— Хайде да не употребяваме толкова свободно местоимението „ние“ — отбеляза Кевин. Ти се убеди, мен не ме включвай. Отказвам да имам нещо общо с тази лудост.

— Дали алкалоидите са същите, както в Glaviceps? — попита Едуард. — Както гледам, кръвообращението в крайниците ми не е нарушено ни най-малко, както става при въздействието на моравото рогче.

— Поне ми обещай, че днес следобед ще си направиш изследвания на урината и кръвта — настоя колегата му. — На теб може и да ти е все едно, но аз се безпокоя.

— Добре де, ще си направя изследвания, ако така ще заспиш по-спокоен довечера — склони Едуард. — Междувременно ми дай малко от тези склеротии. Възможно ли е?

— Възможно е — вече установих в каква среда виреят гъбичките, но не мога да ти обещая големи количества. Не винаги е лесно да получиш гъбичките плесени, които ги произвеждат.

— Е, поне опитай — настоя Едуард. — Кой знае, нищо чудно да напишем някоя сензационна статия.

Вдъхновен от резултатите, Едуард забърза да вземе автобуса за Медицинския факултет. Изгаряше от нетърпение да разкаже на Ким, че предположенията му за отровата, която е в дъното на лова на вещици в Салем, напълно са се оправдали.

Колкото и да се вълнуваше за ремонта в имението, Ким не устоя на любопитството да разбере защо я е търсил баща и. Знаеше, че още е твърде рано и той не е тръгнал към офиса си в Бостън, затова свърна към Марбълхед. Влезе в къщата и се запъти право към кухнята. Както и бе очаквала, завари баща си пред чашата кафе и купчината сутрешни вестници. Беше едър като канара мъж, който, ако се вярва на хората, навремето в Харвардския университет бил голям спортист. Месестото му лице беше увенчано с прилична на грива коса, преди години точно толкова черна и лъскава, както сега косата на Ким. С времето беше побеляла и сега му придаваше вид на остаряващ светски лъв.