Робин Кук - Допустим риск

— Твоя работа — отсече Ким и понечи да тръгне.

Но Кинард я хвана отново за ръката.

— Не се разстройвай, де — примоли се той. — Мислех си, че вече ти е минало. Хайде да го обсъдим в събота вечер. Не съм дежурен. Ще вечеряме, можем да идем и на театър.

— Съжалявам, но имам други планове — не искаше и да чуе младата жена.

Не беше вярно, но тя бе усетила как на гърлото и засяда буца. Мразеше разправиите, те я хвърляха в паника и я изваждаха от равновесие, но сега огорчението и взе връх.

Кинард я зяпна с отворена уста.

— А, такава ли била работата! — възкликна той с присвити очи. Лицето му помръкна.

Ким преглътна — бе усетила, че гневът на лекаря набира сила.

— Тази игра е за двама — подметка Кинард. — Тъкмо си бях харесал едно момиче. Сега ми е паднал случай да му определя среща.

— Кое? — не се сдържа Ким и веднага съжали.

Кинард се ухили лукаво и я подмина. Притеснена, че е изгубила самообладание, младата жена побърза да се скрие в служебната стая. Трепереше като листо. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и едва тогава почувства, че е готова да се върне на работа. Тъкмо в този момент вратата се отвори и влезе нейната съквартирантка Марша Кингзли.

— Без да искам, чух преинтересния разговор — каза тя. Беше дребничка остроумна жена с гъста като грива кехлибарена коса, която в болницата носеше прибрана на кок. Двете с Ким бяха не само съквартирантки, но и бяха учили заедно в колежа.

— Магаре! — отсече тя. Знаеше по-добре от всеки друг какви са отношенията между Ким и Кинард. — Не позволявай на този себичен тип да ти се качва на главата.

След внезапната поява на Марша, Ким вече не успя да сдържи сълзите.

— Мразя караниците и обясненията — проплака тя.

— Държа се безупречно — похвали я приятелката и и подаде хартиена носна кърпичка.

— Дори не се извини, моля ти се! — допълни Ким и си избърса очите.

— Безчувствен негодник — отсече другата жена, за да я поуспокои.

— И аз не знам къде сбърках — въздъхна Ким. — Доскоро си въобразявах, че нещата между нас вървят добре.

— Нищо не си сбъркала — увери я Марша. — За всичко е виновен той. Егоист! Виж как се държи Едуард. Едуард ти праща цветя всеки Божи ден.

— Не ми трябват цветя! — възрази Ким.

— Важно е отношението, не цветята — вметна назидателно Марша. — Кинард изобщо не се съобразява с чувствата ти. Заслужаваш нещо повече.

— Не знам — проплака пак Ким. — Едно обаче е сигурно. Трябва да променя нещо в живота си. Смятам да отида да живея в Салем. Решила съм да ремонтирам една стара къща в семейното имение, което наследихме с брат ми.

— Страхотно! — ахна приятелката и. — Ще ти се отрази добре да промениш обстановката, още повече че и Кинард живее в нашия квартал.

— Тъкмо това си казах и аз. Веднага след работа отивам в Салем. Защо не дойдеш с мен? Не ми се ходи сама, пък и сигурно ще ти хрумне някоя интересна идея за къщата.

— Нека да е друг път — отказа Марша. — Имам среща с едни хора в апартамента.

След работа Ким предаде отчета си, качи се в колата и излезе извън града. Почти нямаше движение, но малкото автомобили караха като бесни, особено след моста Тобин. Ким внезапно реши да се отбие в дома на Марбърхед Нек, където беше израсла.

— Има ли някого? — провикна се, след като влезе в антрето на къщата, построена в стила на френските замъци.

Беше разположена на чудно място, точно над океана. Приличаше донякъде на замъка в имението, макар че беше по-малка и бе обзаведена с много по-голям вкус.

— На терасата съм, моето момиче — отвърна отдалеч майка и Джойс.

Ким изтича нагоре по централното стълбище, мина по дългия коридор и влезе в помещението, където майка и стоеше почти през цялото време. Остъклената тераса излизаше на стръмна стъпаловидна морава, но на изток се откриваше невероятен изглед към океана.

— Още си по бяла престилка — скастри я майка и. В тона и се долавяха пренебрежителни нотки, което не убягна на Ким.

— Идвам направо от работа — заоправдава се тя. — Исках да избегна задръстванията.

— Дано не си донесла микроби — сопна се Джойс. — Само това оставаше — пак да легна болна.

— Не работя със заразни болести — възрази младата жена. — В моето отделение бактериите вероятно са по малко, отколкото тук.

— Дано — тросна се пак майка и.

Двете жени не си приличаха. Ким се беше метнала на баща си в лице и коса. Лицето на Джойс беше тясно, с малки очи и почти орлов нос. Навремето косата и бе кестенява, сега обаче в нея просветваха сребърни нишки, което придаваше на бялото и лице благородство.