Робин Кук - Допустим риск

— Притеснява ме мисълта да получавам пари за тоя, що духа — възрази Едуард.

— Че защо? — учуди се неговият приятел. — След като спортистите подписват договори с фирми за патъци, защо пък един учен да не направи същото? Правилният отговор е „да“, от мен да го знаеш — приемай, и не се чуди.

— Ще помисля — рече от немай-къде Едуард.

— Това вече е приказка — зарадва се Стантън. — Звънни ми, след като прегледаш проспекта. Пак ти повтарям, благодарение на мен ще спечелиш някой и друг голям долар!

— С кола ли дойде дотук? — попита ученият.

— Не, дойдох пеш чак от Конкъд — изкиска се другият мъж. — Разбира се, че съм с кола! Знам те аз теб, опитваш се да смениш темата, ама не те бива.

— Ще ме хвърлиш ли до студентското градче на Харвардския университет? — попита Едуард.

След пет минути вече се качваше в колата на Стантън — скъп мерцедес последен модел.

— Я да те питам нещо — подхвана Едуард, след като известно време бяха мълчали. — Онази вечер отвори дума за прапрабабата на Ким — Елизабет Стюарт. Сигурен ли си, че е била обесена като вещица, или това е само семеен слух, който се е предавал от поколение на поколение, докато накрая всички са повярвали в него?

— Не бих могъл да се закълна — призна другият мъж. — Повторих онова, което съм чувал.

— Не откривам името на Елизабет в изследванията за съдебните процеси срещу вещиците — отбеляза Едуард. — А авторите им са правили задълбочени проучвания.

— Чувал съм тази история от леля си — отвърна Стантън. — Според нея Стюартови открай време пазели тайната като зеницата на окото си. И нищо чудно, тя е доста позорна. Ако наистина става дума за някаква шарлатанска далавера… И аз не бих я развявал наляво и надясно.

— Да предположим, че всичко това наистина се е случило — каза Едуард. — Защо, по дяволите, продължават да се срамуват дори днес? Станало е толкова отдавна. Разбирам да го смятат за позор едно-две поколения, но три века?

Стантън сви рамене.

— Да, странно е — съгласи се той. — Сигурно не трябваше да споменавам за това. Разбере ли, че го разправям под път и над път, леля ще ми откъсне главата.

— В началото дори Ким не искаше да говорим за случката — прекъсна го Едуард.

— Вероятно заради майка си — драгата ми леля — рече Стантън. — Тя винаги е държала на доброто си име и на другите светски дивотии. Голяма пудра е, ама инак е симпатяга.

— Ким ме заведе в семейното имение — сподели Едуард. — Влязохме дори в къщата, където може би е живяла Елизабет.

Стантън го погледна и поклати възхитено глава.

— Бре, бре! — възкликна той. — Не си губиш времето, тигре.

— Стига с това мръснишно подсъзнание, всичко си беше съвсем безобидно — заоправдава се Едуард. — Имението ми се видя много красиво, а и така се пробуди интересът на Ким към Елизабет.

— Майка и ще има да се муси — отбеляза другият мъж.

— Бих могъл да помогна на семейството да преодолее предразсъдъците си — каза ученият.

Отвори найлоновия плик върху коленете си и извади една от пластмасовите кутии, които двамата с Ким бяха донесли от Салем. Обясни на приятеля си какво има вътре.

— Май наистина си влюбен — възкликна Стантън. — Инак едва ли щеше да си правиш труда.

— Докажа ли, че в дъното на лова на вещици в Салем е моравото рогче — поясни Едуард, — това ще премахне петното от името на хората, свързани по един или друг начин с него, особено на Стюартови.

— Въпреки това продължавам да твърдя, че си хлътнал до уши — упорстваше приятелят му. — Хвърлил си доста усилия, за да ми изтъкваш разни теоретични доводи. Не мога да те накарам да направиш за мен и стотна от това, въпреки че ще намажеш и ти.

Едуард въздъхна.

— Добре де — рече той. — Както гледам, се налага да обясня, че като неврохимик ми е интересно да проуча дали причина за лова на вещици в Салем не е някой халюциноген.

— Разбирам те — успокои го Стантън. — Всички са запленени от историята със салемските вещици. Не е нужно да си неврохимик, за да проявяваш интерес.

— Предприемачът като философ — засмя се Едуард. — Допреди пет минути щях да го възприема като оксиморон. Я ми обясни какво ще рече „всички се прехласват“.

— Ами хората си падат по такива неща — подхвана приятелят му. — Да вземем египетските пирамиди. Всички смятат, че е изключено това да са просто купчина камъни — непременно трябва да са и прозорец към свръхестественото.

— Не съм съвсем съгласен — възрази Едуард и отмести пробите от почвата. — Като медик просто търся някакво научно обяснение.