Робин Кук - Допустим риск

— И през ум не ми е минавало.

— Трябва на всяка цена да посетиш Салем.

— В какво състояние е къщата? — полюбопитства Едуард.

— Предполагам, че в сравнително добро — отговори младата жена. — Не съм ходила там цяла вечност, още от малка. Но къщата изглежда добре, въпреки че е строена още през 1670 година. Купена е от Роналд Стюарт. Именно неговата жена — Елизабет, е била обесена като вещица.

— Помня името Роналд от наздравицата, която вдигна Стантън — вметна Едуард. — Той е първият в клана на Стюартови, който е завършил Харвардския университет.

— Не знаех — каза Ким.

— Какво смятате с брат ти да правите с имота?

— Засега нищо — рече младата жена. — Поне докато Брайън не се прибере от Англия — там се занимава с корабите на семейството. До година-две трябва да се върне в Щатите, тогава ще му мислим. За беда наследството се е превърнало в бездънна яма — плащаме луди данъци, а и поддръжката ни излиза доста солено.

— Дядо ти в старата къща ли е живял? — поинтересува се Едуард.

— О, не — възкликна Ким. — В нея от години не живее никой. В съседство с първоначалния имот Роналд Стюарт е купил огромен парцел, където е построил по-голяма къща, а старата е оставил за наематели и за прислугата. През годините по-голямата къща многократно е била събаряна и преустройвана. За последен път е ремонтирана някъде в началото на века. Дядо живееше в нея. Всъщност по-точно е да кажа „ширеше се“, защото постройката наистина е огромна.

— Старата къща сигурно има историческа стойност — отбеляза Едуард.

— Искаха да я купят и институтът „Пийбоди-Есекс“ в Салем, и Дружеството за опазване на старините в Нова Англия със седалище в Бостън. Но майка ми не дава и да се издума за продажба. Мен ако питаш, се страхува, че онази история със салемските вещици отново ще се разчуе.

— Лошо — отбеляза Едуард.

Пак беше започнал да заеква. Ким го погледна. Явно набираше смелост да я пита нещо, макар и да се преструваше, че гледа перуанците.

— Какво има? — попита младата жена. Долавяше притеснението му.

— А, нищо — отвърна Едуард някак напрегнато. Позамисли се и подхвана: — Извинявай, знам, че нахалствам. Ако ми откажеш, няма да ти се сърдя.

— Стига си увъртал, изплюй камъчето — подкани го младата жена — вече се притесняваше какво ли ще и каже той.

— След като прочетох книгите, за които ти споменах — каза плахо Едуард, — ми се ще да видя старата къща. Знам, че може би е нахално да искам такава нещо, но…

— О, на драго сърце ще ти я покажа — отвърна с облекчение Ким. — Тази събота нямам дежурство. Стига да искаш, можем да отскочим с колата. Ще взема ключовете от адвокатите.

— Не ти ли създавам прекалено големи главоболия? — примигна Едуард.

— Ни най-малко.

— В събота става — кимна той. — Дали в знак на благодарност да не те поканя в петък на вечеря?

Ким се усмихна.

— Приемам. Но май е време да се прибираме. Утре смяната ми започва доста рано, в седем и половина.

Слязоха от циментовата стена и тръгнаха бавно към входа на метрото.

— Къде живееш? — поинтересува се Едуард.

— На Бийкън Хил — отговори младата жена.

— Чувал съм, че кварталът е страхотен.

— Близо е до болницата — отвърна Ким, — А и жилището е много хубаво. За жалост през септември трябва да се изнеса — съквартирантката ми се омъжва, а наемателка е тя.

— И аз съм в същото положение — рече Едуард. — Живея в прекрасен апартамент на третия етаж в частна кооперация, но собствениците чакат дете и имат нужда от стаите. Затова и аз трябва да се изнеса до първи септември.

— Колко жалко!

— Е, не е болка за умиране — каза Едуард. — Вече от няколко години все се каня да се преместя, но непрекъснато отлагам.

— Къде се намира апартаментът? — поинтересува се младата жена.

— На две крачки оттук. Стига се пеша. — Сетне Едуард добави колебливо: — Защо не ми дойдеш на гости?

— Някоя друга вечер — отказа Ким. — Нали ти обясних, трябва да ставам рано.

Излязоха при входа на метрото. Ким се извърна и се взря в светлосините очи на Едуард. Онова, което видя, и хареса — откри чувствителност.

— Радвам се задето поиска да видиш старата къща — отбеляза младата жена. — Знам, че не ти е било никак лесно. И на мен щеше да ми е трудно. Всъщност вероятно нямаше да се престраша да помоля.

Едуард се изчерви. После прихна.

— Е, определено не съм Стантън Луис — каза той. — Доста смотан съм си.

— Тук си приличаме доста — рече младата жена. — Но да ти призная, според мен изобщо не си чак такъв темерут, какъвто се изкарваш.