Робин Кук - Допустим риск

— Моля те, Стантън! — спря го Ким, чувствайки се като обгърната в пламъци.

— Добре, добре! — отвърна той и протегна ръка, сякаш за да въдвори тишина в залата. — Нека се върна към наздравицата в чест на Кимбърли Стюарт. Няма да изпълня дълга си, ако не насоча вниманието на всички към факта, че родословното и дърво води началото си едва ли не от „Мейфлауър“ 2 2 Корабът, с който през 1620 г. първите заселници поемат от Саутхамптън, Англия, към Новия свят. — Б. пр. . Това, разбира се, е по бащина линия. По майчина родът води началото си едва от Войната за независимост. Този род, към който принадлежа и аз, изобщо не може да се мери с рода на баща и.

— Едва ли е нужно да го казваш, Стантън — опита се да го спре Ким. Вече се бе вцепенила от притеснение.

— Но това не е всичко — отбеляза Стантън с наставническия тон на пръв спец по речите. — Основателят на този род е завършил скъпия ни стар „Харвард“ още през 1671 година. Говоря за сър Роналд Стюарт, основател на фирмата „Маритим“, както и на династията Стюартови. Ала вероятно най-интересното е, че прапрабабата на Кимбърли е обесена в Салем като вещица! И това ако не е живата история на Съединените щати, здраве му кажи!

— Понякога си ужасно досаден, Стантън! — укори го братовчедка му — гневът бе изместил за миг притеснението. — Това не е информация, която да разправяш под път и над път!

— Защо? — попита през смях Стантън. Пак се извърна към Едуард и продължи: — Всички в семейство Стюарт са си наумили, че тази отколешна история петни доброто им име.

— Всеки има право на мнение — прекъсна го разгорещено Ким.

— Все едно — махна с ръка Стантън. — Лично на мен тази история ми се струва много интересна. Де и аз да бях извадил късмета някой от предците ми да е пътувал с „Мейфлауър“, или да е бил с Джордж Вашингтон, когато той е прекосявал с войските си река Делауер.

— Хайде да сменим темата — прекъсна го за кой ли път Ким.

— Дадено — съгласи се начаса братовчед и. Само той още държеше чашата с вино. Наздравицата му бе доста дълга. — Значи е време да се обърнем към Едуард Армстронг. Той е най-преуспелият, най-интересният, съзидателен, творчески настроен и интелигентен неврохирург в света, не, в цялата Вселена! Да пием за един мъж, който е тръгнал от бедняшките улици на Бруклин, завършил е успешно училище и университет и сега се е изкачил на върха на избраното от него поприще! Да пием за един мъж, който не е зле още отсега да си купи билет за Стокхолм, за да получи Нобеловата награда, с каквато безспорно ще бъде удостоен за трудовете си върху невротрансмитерите, паметта и квантовата механика.

Стантън вдигна чашата, другите го последваха. Чукнаха се и отпиха. Ким остави чашата на масата и хвърли поглед към Едуард, който бе не по-малко смутен и притеснен от нея.

Стантън също остави с трясък празната чаша и отново я напълни. Погледна и чашите на другите и върна бутилката в кофичката с лед.

— Ето, вече се познавате — каза той — и очаквам от вас да се влюбите, да се ожените и да си имате куп мили дечица. Единственото, което искам в замяна на това, че ви събрах, за да създадете този плодотворен съюз, е Едуард да се съгласи да участва в научния съвет на „Дженетрикс“. — Стантън се засмя от все сърце, макар че всички останали продължиха да мълчат. Сетне каза:

— Къде, по дяволите, се запиля тази келнерка? Време е да поръчваме.

След като излязоха от ресторанта, четиримата спряха.

— Хайде да хапнем сладолед в „Херъл“ — предложи Стантън.

— Преядох, не мога да сложа нищо повече в уста — отказа Ким.

— Аз също — подкрепи я Едуард.

— А аз не съм по десертите — обади се Кандис.

— Тогава кой иска да го закараме? — попита Стантън. — Оставил съм колата на две крачки оттук, в гаража на центъра „Холиоук“.

— Аз ще взема метрото — отвърна Ким.

— А аз живея съвсем наблизо, ще се прибера пеш — каза Едуард.

— Тогава вие двамата се оправяйте сами — рече Стантън. Обеща, че ще държи връзка с Едуард, и след като хвана жена си под ръка, се отправи с нея към гаража.

— Може ли да те изпратя до метрото? — предложи Едуард.

— Ще ти бъда признателна — отговори младата жена.

Тръгнаха заедно. Докато вървяха, на Ким все и се струваше, че Едуард иска да каже нещо. Тъкмо да завият, и той поде:

— Вечерта беше много приятна — рече Едуард, като се затрудняваше с „р“ — то — пак беше започнал да заеква лекичко. — Дали да не се поразходим по Харвард Скуеър?

— На драго сърце — прие Ким. — Ще ми бъде приятно.