Морис Уест - Арлекин

— Как ще го поставим там, Пол?

— Като бъде арестуван по обвинение в заговор с цел измама.

— Измамата е била извършена в Мексико Сити. Не може да бъде екстрадиран без доказателства за извършване на престъпление. Не можем да направим това, без да обвиним Мария Гусман, което обещахме да не правим. Не, Пол. Нашият приятел Хосе Луис е човек със стил. Той се оневинява и обвинява едно момиче, обаче прави така, че то да не бъде призовано да свидетелства. Поднася ни името на човек, когото не можем да подведем под отговорност. Какво мислиш за това?

— Мисля да се обадя на Саул Уелс, да му изпратя копия от показанията и снимките и да започне да разследва Алекс Дагън.

— Това ли е всичко?

— Това е най-доброто, за което мога да се сетя в полунощ след тежък ден.

— Тогава ще ти дам нещо, върху което да помислиш, Пол. Човек не може да влезе в банка като телефонен техник и да каже, че е дошъл да провери компютърната система. Той се обажда, за да си уреди среща. Той се представя на директора. Пълномощията му се проверяват при източника и от документите му за самоличност…

— Значи Мария Гусман е излъгала?

— Не. По-скоро Хосе Луис е проявил небрежност. Разговарял е по телефона с някой си мистър Питър Фърмин от „Криейтив Системс“, определил му среща и според добрата латинска традиция се доверил на посетителя си.

— Самият той би ли могъл да бъде съучастник?

— Не, Пол, прекалено богат е и не му е необходимо.

— В такъв случай той е прекалено богат и за нас, Джордж. Отърви се от него.

— Още е рано, Пол. Нека запази доброто си име. Нуждаем се от това не по-малко от самия него. Това е друга страна. Животът тук не е само бизнес. Стилът също е важен!

Вероятно беше прав. Бях прекалено уморен, за да споря. Можех да кажа само, че с петнадесет милиона долара можеш да си купиш много стил и че директор, който не успява да стои настрана от персонала, въобще не е в моя стил. Което, разбира се, си беше чисто лицемерие, защото, когато се върнах в апартамента си, заварих Сюзън, издокарана с най-хубавите си дрехи, в очакване да й покажа Мексико Сити събота вечер.

Събудих се мъртъв и попаднал в ада с уста, пълна с горещи въглени. Освен това бях ослепял, което очевидно бе проява на милост. Определено не бях глух, защото телефонът изтезаваше ушите ми. Най-накрая го намерих и издадох нечленоразделен звук.

Обаждаше се един отдавнашен обитател на ада.

— Добро утро, мистър Дезмънд! Тук е Арон.

— О…

— Очаквах да ми се обадите снощи.

— Пристигнахме късно.

— И се позабавлявахте до още по-късно. Тя е привлекателна жена.

— Ще й предам.

— Искам да ви видя днес.

— Къде и кога?

— Знаете ли къде се намира Площада на трите култури?

— Ще го намеря.

— В три часа пред вратата на църквата.

— Ще бъда там.

— Сам, мистър Дезмънд.

— Както кажете. Да знаете добър лек срещу махмурлук?

— Най-добрият — не пийте! Особено текила. Hasta luego, amigo!

Нямаше друг лек срещу живота, освен да умра, така че бях принуден да страдам. Избръснах се с трепереща ръка, изкъпах се бавно и се облякох мъчително, опитвайки се да не обръщам внимание на подскачащите в черепната ми кутия дяволчета. Когато най-накрая изминах дългото разстояние до хола, заварих Сюзън невероятно свежа, облечена за излизане, да маха салфетките от подноса със закуската. Тя издаде тихи звуци на съжаление, извини се, че ме е държала до толкова късно и започна да ме разглежда като Горгона, докато изяждах това, което тя със задоволство нарече „цивилизована закуска“. После, когато усетих първите слаби признаци на живот, тя заяви, че съм имал нужда от чист въздух и движение. Възразих, но напразно, че единственият чист въздух е този в хотела и че на седем хиляди фута надморска височина е прекалено разреден, за да се чувствам добре. Успях да отложа мъчението с половин час, като се обадих на Саул Уелс и го осведомих за Александър Дагън. Спечелих още десет минути, като се отбих при Арлекин и Джули. След това, все още негодуващ, бях изтикан сред неделния блясък.

Мексиканците ще ви кажат, че столицата им е град, в който има всичко — бедни, богати, паметници, църкви, история, болести, животни, деца, колорит, шум, легенди, полиция, призраци, туристи и стотици различни езици. Опитайте се да поемете това наведнъж и ще се окажете заслепени и останали без дъх. Приемете го бавно, крачка по крачка, споделете го с жената до вас и тогава мозайката ще започне да придобива смисъл. Ацтеките са все още там, вървят по асфалта, който крие старата им столица Теночтитлан 37. Конкистадорите са все още там, карат мерцедеси и фиати и живеят като богове на хвърлей място от влажни бордеи. Девата от Гваделупа все още над този най-католически от всички градове и богът-змия все още живее дълбоко в народната памет. Влезте в някой сенчест двор, седнете на някоя каменна пейка и ще се почувствате като в старата Севиля. Надникнете в някое мазе и ще видите куп нещастници, по-безнадеждни и от онези, които очаквали сърцата им да бъдат изрязани на свещената пирамида. Вземете участие в някой директорски съвет на индустриалци и те ще ви кажат, че в недрата на земята има повече богатства, отколкото е сънувал Монтесума. Купете балон, хвърлете монета на музикантите и те ще ви посвирят за нея и ще ви убедят, че няма друго място, където да прекарате по-весела неделя.