Морис Уест - Арлекин

Настъпи мигът, когато дори Сюзън се предаде и седнахме в едно кафене да пийнем студена бира. Наблюдавахме минаващото покрай нас множество и се чувствахме приятно отдалечени от всичко това.

Изведнъж Сюзън каза:

— Пол, имам чувството, че ни наблюдават.

— Естествено. Ние сме чужденци, бледолики…

— Говоря сериозно, Пол. Не поглеждай натам, но един мъж стои до една червена кола от другата страна на улицата. Тази сутрин го видях поне на четири различни места.

— Как изглежда?

— Сравнително млад, облечен в сини панталони и бяла риза, разкопчана на врата… Идва един фургон. Когато мине покрай него, ще ти кажа да се обърнеш… Сега!

Извърнах се със стола си така, че застанах с лице към улицата. Когато фургонът отмина, го видях да пуши цигара облегнат на един уличен стълб. Можеше да е някой неделен безделник, който заглежда момичетата, само че момичетата бяха зад гърба му, на тротоара. Повиках сервитьора, платих сметката и тръгнахме бавно надолу по Пазео де ла Реформа. Онзи хвърли цигарата и пресече бързо улицата срещу кафенето. След петдесет метра спряхме и махнахме на едно такси. Той все още беше зад нас. Когато потегляхме, успях да го видя как се оглежда като обезумял за друго такси. Сюзън бе разтревожена.

Опитах се да я успокоя с едно предположение.

— Арон Богданович е в града. Днес ще се срещнем. Вероятно някой от неговите хора.

— А ако не?

— Тогава някой е наел много некадърен шпионин.

— Пол, какво става с нас? Вече не мога да позная никого, дори самата себе си. Ние сме като герои на Кафка, живеем в свят на загадки, алюзии и незнайни ужаси. Не трябва да се предадем в неговата власт. Никой от нас — особено Джордж. Защо, Пол… Защо?

Трудно ми бе да отговоря на такъв въпрос в раздрънканото такси, което летеше с главоломна скорост надолу по Пазео де ла Реформа. Изчаках да се върнем в хотела и да се потопим в спокойствието на нашия малък несигурен рай.

— … Сюзи, не мога да кажа, че знам верния отговор — или въобще някакъв отговор. Най-многото, което мога да направя, е да го обсъдя с теб, както се опитвам да го обсъдя със самия себе си, както и Джордж се опитва да го обсъди. Попитай ме дали „Арлекин и Сие“ струва колкото един човешки живот и ще ти кажа, че не струва. Попитай ме дали имаме право да седим тук, в „Камино Реал“, докато навън дванадесет деца са наблъскани в някое мазе, а баща им не може да си намери работа, за да ги изхрани: разбира се, че нямаме. Ние не сме прави. Системата е грешна и тя се руши под краката ни. Като този град, който плува върху езеро от нечистотии. Ако помпите се повредят, улиците ще потънат в мръсотия… Ние се опитваме да накараме да проработи това, което не може да проработи. Опитваме се да ограничим терора, докато създадем по-добър живот за всички. Някои казват, че това не може да стане; по-добре било да хвърлим всичко във въздуха и да започнем отначало. Това е илюзия, по-голяма и от Утопия, защото след експлозията мародерите ще се върнат, ще се върнат и експлоататорите, и робите. Това е ужасен парадокс — смирените ще наследят земята, но тираните и убийците ще я управляват. В известен смисъл те изпитват нужда един от друг. Действието предизвиква противодействие. Започнеш ли да се биеш, някой или нещо ще загине. Смъртта ражда вендета. А повечето хора са прекалено объркани, за да видят какво става край самите тях. Позволи ми да ти разкажа нещо, което не съм казвал на никого. Участвах във войната в Пасифика. Защитавахме позиция в подножието на един хълм в Нова Гвинея. Японците ни обстрелваха в продължение на три дни. На следващия щяха да ни пометат. Получихме заповед да се оттеглим заедно с ранените. Измъкнахме повечето от тях. Двама бяха ранени толкова тежко, че не можеха да бъдат преместени. Само няколко часа ги деляха от смъртта. Ако ги вземехме, щяха да страдат от непоносими мъки, без да има защо. Ако ги оставехме, щяха да бъдат заклани при първата атака. Помолиха ни да ги убием. Аз ги убих — двама приятели! Правилно ли постъпих или не, Сюзи? Никога не съм знаел. Нямаше кой да ми каже тогава или след това. Идва момент, когато разумът ти изневерява и единствено сърцето те води… Съжалявам, момичето ми, не мога по-добре.

Тя не отвърна нищо. Дойде до мен, наведе се, целуна ме по устните и излезе от стаята. Погледнах часовника си. Беше два и половина: време да се освежа и да се срещна с човека, който знаеше всички отговори, защото спеше в гроб.

Площадът на трите култури носеше това име съвсем уместно. Той лежи в очертанията на древния Тлателолко, където се е състояла последната кървава сеч над ацтеките. Мраморна плоча отбелязваше събитието и иронията на последиците от него.