Морис Уест - Арлекин

— Ти си идиот — каза кротко Арлекин.

— Знам. Ще получиш главата ми на тепсия, ако пожелаеш.

— Предпочитам фактите, Хосе.

— Имам ги, Джордж. Преди да ти ги съобщя, искам да ми направиш една услуга — нямам право да те моля, но го правя. Няма никакво съмнение, че момичето е виновно. Моля те да не я предаваш на правосъдието. Можеш да разбереш защо само ако си бил някога в мексикански затвор. Ще компенсирам загубите ти със свое имущество. Но те умолявам…

— Още ли я обичаш, Хосе?

— Боже мой! Не! Мисля, че тя е една глупава кучка, но аз бях по-глупавият от двамата.

— Много добре! Никакви обвинения. А твоите пари, Хосе, са последното нещо, от което имам нужда. Сега с какво разполагаш?

— Самопризнания на испански, превод на английски и две снимки, всичко е нотариално заверено.

— Как ги получи?

— Предпочитам да не ме питаш, Джордж. Не се гордея с това. Просто виж документа.

Джордж Арлекин го прочете бавно, след което ми го подаде. Заявлението бе кристално ясно.

„… Влюбих се в мъж, който не ме обичаше. Когато ми каза, че между нас всичко е свършено, се почувствах неловко, обидена, ядосана, но останах на работа, защото знаех, че това ще го засрами, макар че не ми стана по-добре. Един ден в банката дойде млад мъж, за да провери как работи компютърната система. Казваше се Питър Фърмин. Беше пристигнал в Мексико за един месец, за да посети клиентите си. Покани ме на вечеря. После започнахме да се срещаме редовно. Влюбих се в него. Станахме любовници. Каза, че искал да се ожени за мен, но първо трябвало да се разведе, а това щяло да струва скъпо. Не можех да му помогна. Тогава той ми каза, че ако вложа определени команди в компютъра, ще получа пари — десет хиляди долара. Каза, че това не било престъпление. Нямало да открадна нищо. Когато го откриели, съм щяла да погодя голям номер на Хосе Луис, защото той щял да отговаря. Съгласих се, но отказах парите. Дадох ги на Питър за развода. Той замина. Никога повече не го видях. Писах му много пъти до компанията и на адреса му в Калифорния, който ми бе оставил. Всички писма бяха върнати — получателят неизвестен. Никой не повдигна въпрос за инструкциите в компютъра, но през януари реших, че трябва да напусна. Всичко, което ми остана от Питър Фърмин, са няколко негови фотографии, които заснех една неделя в «Чапултепек Парк». Заявявам и потвърждавам, че тези показания са верни и са направени по моята свободна воля в присъствието на…“

Едната снимка бе на млад мъж, облечен в летни всекидневни дрехи, застанал до продавач на балони. На другата той бе приклекнал с едно малко индианско момиче, което му подаваше цвете. Изглеждаше весел и безгрижен като всеки проспериращ служител, излязъл с момичето си в летен следобед. Бях ги виждал с десетки и в десетки градове, но… но…

— Познаваш ли го, Пол?

— Не мисля. Но ми прилича на някой.

— Знам кой е — каза Хосе Луис Мирамон де Веласко. Усмихна се смутено и сви рамене извинително. — Свърших малко детективска работа. Подписал е едномесечен договор за наемане на апартамент — един от онези, които се дават под наем мебелирани на туристи и бизнесмени. За да направи това, той е трябвало да покаже паспорт и да представи служебна препоръка. Истинското му име е Александър Дагън и работи в „Криейтив Системс“ — Лос Анжелос. Казах ви, че момичето е постъпило глупаво. Могла е сама да открие тези неща.

Тогава си го спомних: наивният млад мъж в бара на хотел „Бел Еър“, който мислеше, че слънцето изгрява и залязва по заповед на Янко и че от небето падат премии и опции за ценни книжа. Започнах да говоря възбудено, но Джордж Арлекин ме прекъсна по средата на изречението.

— Това е добре, Пол, много добре, но съвсем не е убедително. Остави… Благодаря ти, Хосе. Джули и аз ще обядваме утре с Галвес и ще се срещнем в понеделник сутринта в банката. Разбрано?

Той разбра. Беше смирен, но не забрави достойнството си. Изрече спокойно няколко кратки фрази на благодарност и се поклони като придворен, чиято смъртна присъда е била отменена току-що.

Джордж Арлекин се отпусна на стола си и въздъхна отегчено.

— Това е, но по божията милост… а, Пол? Той ще носи безразсъдството си дълго време като власеница на отшелник.

— Няма никакво значение как ще я носи, Джордж.

Той ни предостави първото солидно доказателство срещу Базил Янко.

— Грешка! Разполагаме с непотвърдените показания на една разочарована жена.

— Хайде, Джордж! Ако поставим Александър Дагън на подсъдимата скамейка и той бъде разпитан въз основа на този документ, това ще предизвика сензация.