Морис Уест - Арлекин

— Как научихте, мистър Дезмънд?

— Какво да науча? Това е делово пътуване. Имаме офис в Мексико Сити.

— О!

— Някакви проблеми, Арнолд?

— Никакви. Съвпадение, предполагам. Току-що научих, че един ваш приятел е тръгнал насам и иска да се свържете с него. Ето телефона му. — Той ми подаде картичката и започна да разлиства разписанието на полетите, като в същото време говореше монотонно, без да промени гласа си:

— Предполагам, че ще желаете „Камино Реал“. Същото разположение както тук, нали? Ще им се обадя веднага щом потвърдя полета. А, ето! „Браниф“ излита в 15:15, каца в Далас и Сан Антонио и пристига в 21:30. Първа класа и лимузина на летището? Не, предполагам, че вашите хора ще ви посрещнат. Колко време ще останете? Четири, пет дни? Да кажем седмица. Можете да си тръгнете, когато пожелаете. Адрес за съобщения? Вашата банка, окей? Ще уведомя приятеля ви за приготовленията. Смешно как стана така, нали?

Колкото повече се замислях, толкова по-смешно ми ставаше — мрачен хумор, който опъва нервите и кара кожата да настръхне. Отново бяхме изправени пред това, което Джордж Арлекин наричаше игри на привидения: шепот в тъмнината, скърцане в ламперията, цяла кабала от знаци и символи, които да объркат непосветения. Бях се насочил към асансьора, когато ме повика един познат глас. Обърнах се и видях на две крачки зад мен мистър Майло Фром. Той протегна ръка за поздрав. Здрависах се разсеяно.

Каза:

— Качвах се, за да се срещна с мистър Арлекин.

— Аз също.

— Надявам се, че не е прекалено късно.

— Достатъчно късно е. А и утре заминаваме за Мексико Сити.

— Доста внезапно, нали?

— Не съвсем.

Асансьорът пристигна и ние провлачихме крачки като двама китайски мандарини, за да видим кой ще влезе пръв. Майло Фром бе много любезен; той спести остатъка от въпросите си за Джордж Арлекин, който си почиваше с кафе и бренди и му отговори с познатата си обезоръжаваща прямота:

— … Няма нищо чудно, мистър Фром. Мистър Уелс току-що представи доклада си за клона ни в Мексико Сити. Трябва да поговорим с директора и местните акционери. Докато ние работим, съпругата ми ще посети приятели в Акапулко. Някакви проблеми?

— Никакви, мистър Арлекин, просто съм загрижен.

— Радвам се да го чуя. След разговора ми с посланика тази сутрин разбрах, че сме, как да кажа, на вражеска територия. В момента вашият Държавен департамент не гледа с добро око на европейците… О, Джули! Това е мистър Фром от Федералното бюро за разследване. Мистър Фром, съпругата ми.

— Щастлив съм да се запозная с вас, мадам. Извинете, че ви безпокоя в такъв късен час.

— Нещо не е ли наред, Джордж? — Очите й гледаха невинно.

— Напротив, скъпа. Седни при нас. Моля, продължете, мистър Фром.

— Мистър Арлекин, разбирам, че посланикът ви е обяснил политическата обстановка?

— Той, без съмнение, е засегнал и известни елементи на насилие в ситуацията.

— Да.

— Мистър Арлекин… — Той се изкашля свенливо и разигра малка сценка на търсене на подходящата фраза. — Аз… как да кажа, ние… смятаме… можете дори да го наречете наша позиция, която нямам право да разгласявам. Както и да е, вие не се намирате, както се изразихте, на вражеска територия. Може би смятате не без основание, че в лицето на Базил Янко имате личен враг. Ние също смятаме — не мога да заявя официално, че е така — неговата тактика в бизнеса е груба или дори осъдителна, но не можем да се намесим, докато не бъде доказано, че е престъпна. Имаме две убийства и изключително напрегната политическа обстановка у дома и в чужбина. Насилието в нашето общество е ендемично и може да стане епидемично. То може да връхлети и вас. Трябва да ви предупредя, че невинаги ще можем да ви защитаваме. Добре е, че мадам Арлекин също разбира това.

За момент Арлекин остана безмълвен, загледан в дългите си фини пръсти. След което каза с дрезгав глас:

— Не е ли прекалено общо, мистър Фром? От кого сме заплашени?

— Задайте си въпроса, мистър Арлекин, кой ще спечели най-много от смъртта ви. После помислете върху следното: ако вие и вашият екип се превърнете в партизанска група, рискът, който поемате, става двойно по-голям. Знаете ли, че Франк Лемиц е бил убит в Лондон?

— Чухме. Кой го е убил?

— Вие, мистър Арлекин. Вие го убихте с една прибързана дума. — Той се намръщи и разпери ръце в знак на съжаление. — Това се опитвам да ви кажа. Вие сте чужд човек в града. Не разбирате как стоят нещата. Вие сте швейцарец. Идвате от малка, порядъчна страна, където ви трябва разрешително, за да се изкашляте — макар че вие сте толкова добре възпитан, че никога няма да го използвате… Мога ли попитам дали сте осигурил закрила за детето си?