Морис Уест - Арлекин

— Изглеждащ уморен, Пол. Нещо не е ли наред? Не, всичко беше наред. Ребрата ме наболяваха от време на време. Все още не можех да дъвча бифтек, но както казваше дядо ми, бях достатъчно здрав, за да се оженя за вдовицата Макганигъл. Джордж също изглеждаше добре. Не бе за вярване, че само преди две седмици…

— Пол!

— Какво, скъпа?

— Мисля, че скоро ще се прибера вкъщи.

— Какво мисли Джордж?

— Остави аз да решавам. Предпочитам да не го бе правил.

— Съвет от чичо Пол. Остани още малко.

— Някакви специални причини?

— Да. Днешната прогноза е за много лошо време.

— Не знаех. Веднага щом се върна, Джордж извика Сюзън и започна да й диктува писма. Когато го попитах какво е станало в посолството, той отвърна, че ще ми обясни по-късно. Засегнах се, но не исках да ми проличи. Затова слязох тук.

— Учиш се, нали, скъпа?

— Не го увъртай, Пол, моля те.

— Не увъртам, честна дума. Джордж ще ти съобщи новините, но това е дълга история и ще отнеме време.

— Но ти знаеш.

— Да… И му казах, че ме е продал за парите на Юда.

— О, Пол, не!

— Не бях прав, но го казах. Така че не го укорявай за лошото му настроение… и не бързай да се прибираш вкъщи.

— Пол, трябва да мисля и за детето и…

— Животът е пред него, а има и кръстник, който е видял много и който ще му помага. Чуй ме, скъпа. Ако се окажеш вън на дъжда и няма кой да те отведе вкъщи, аз ще дойда. Но ако Коломбина обича Арлекин, е по-добре да се облече и гримира за представлението. Ако не…

— Ролята ще бъде поета от дубльорка, така ли?

— Да, Джули, и има много момичета, които умират да преуспеят в шоубизнеса. Сега защо не се качиш горе, не поръчаш кафе за двама ви и не кажеш на Арлекин да ми отстъпи Сюзън за половин час? Той не може да обсебва персонала, нищо че е президент.

Тя не се подчини веднага. Дойде до мен, седна на страничната облегалка на фотьойла, взе лицето ми в ръце, целуна ме по челото и ми каза колко мил, нежен и сладък съм бил и че съм най-добрият от всички възможни приятели. Още две думи и щяхме да се търколим на килима. Не съм светец. Бог ми е свидетел! Но това — не, благодаря, скъпа! Бях благодарен за целувката; за комплиментите — също. Изпратих я спокойно до вратата. Опитвах се да се почувствам добродетелен, но не можах.

Когато Сюзън слезе, тя застана с ръце на кръста и ме огледа от глава до пети, сякаш бях някаква много рядка и много низша форма на живот. Усмихна ми се бавно със своята нежна, многозначителна усмивка и каза с очарователен глас:

— Трудно е, нали, cheri?

— Не питай, щом знаеш.

— Знам, скъпи. Знам. Колкото по-скоро се върнем всички вкъщи, толкова по-добре.

— Може да стане след цели шейсет дни.

— Ще успееш ли да издържиш толкова дълго?

— Съмнявам се. А ти?

— Не… Кажи ми нещо мило, Пол.

— Сюзън, скъпа, защо не се влюбим?

— Ще опитам, ако и ти опиташ.

— Как ще започнем?

— Целуни ме.

После правилата изчезнаха; и макар че и двамата не бяхме във форма, играта бе приятна за един топъл следобед във Вашингтон, окръг Колумбия. Ако искате да се усмихнете на двама души, с отдавна отминала младост, които играят любовни игри в „Ембъси Роу“, тогава на всяка цена се насладете на комедията — и вижте дали ще можете да я изиграете по-добре, когато ви обземе самота.

Точно в седем натиснах звънеца на скромна, но доста красива стара къща в Арлингтън. Вратата бе отворена от едра, бледа жена, чиито очила с рогови рамки й придаваха вид на зъл бухал. Представих се и казах, че имам среща с мистър Клайн. Тя отвърна, че уговорката ми била с мисис Клайн и че въпросната дама била тя. Отведе ме в малка стая, отрупана с книги, списания и разхвърляни купища вестникарски изрезки. В единия от ъглите имаше бюро, което бе в безпорядък, в друг — бюфет с коктейли. Имаше два фотьойла, единият от които бе зает от голяма жълто-кафява котка. Не видях метла с дълга дръжка, но мисис Лия Клайн приличаше на вещица — едра и пълна, с дебели, изцапани с катран пръсти и силен, дрезгав глас. Коктейлите й се оказаха водна чаша бърбън за мен и евтин ром с кока-кола за нея. След първата дълга глътка тя се зае направо с работата.

— Курт Заперщайн ми каза, че искате да раздухате някаква история?

— Да.

— Факт или слух.

— Донякъде факти, донякъде изводи. Искам, ако е възможно, да произлиза от Лондон.

— Защо?

— Съображения.

— Можете ли да я продиктувате?

— В груб, вид, да.

— Това ми трябва.

— Тя се настани зад пишещата машина, постави лист хартия, запали цигара, пъхна я в единия ъгъл на устата си и каза: