Морис Уест - Арлекин

Не знаех, и не можех да му отговоря. Неговото сладкодумие бе усмирило грубата ми реч. Неговата искреност и убеденост разгромиха съпротивата ми:

— Кажи ми. Слушам те.

— Цената на петрола се удвои и утрои. Какво става с тези пари? Принцовете на пустинята не са глупаци. Те знаят, че парите са блян за лудите, кошмар от хартия. Какво още могат да искат, когато арсеналите им са пълни с оръжие, военните пътища са изградени, а изтребителите по летищата са наредени плътно един до друг? Собствена индустрия? Собствени технологии? Да, но само някои. Защото промишлеността ражда пролетариат и поражда една сила от работници-емигранти, които бързо ще изучат тактиката на терор. Така че принцовете искат да се застраховат — дял от Европа, дял от Америка. Не просто акции и облигации — пак хартия — а контрол! Доказателства? Саудитците лишиха холандците от петрол. Сега преговарят за изграждане на саудитска рафинерия на холандска земя. Това, което се обсъжда под строга тайна, има далеч по-голямо значение. Италианците предлагат една четвърт от своята национална петролна компания срещу гарантирани доставки на суров нефт. Можеш да създадеш каквито искаш закони, за да изключиш възможността от чужд контрол над местни предприятия, но законите са хартиени дракони, които танцуват по улиците, направлявани от невидими продажни лица. И така, стигаме до Базил Янко… Той знае, Пол! Той вижда! Целият свят е заключен в неговата банка данни. Той ще ме купи срещу премия и ще ме продаде на арабите на двойна цена, като използва техни пари. Той ще продаде и част от себе си. Хърбърт Бахман е разкрил някои от тези поръчки за купуване. Те идват по заобиколни пътища от Близкия изток. Янко отива по-далече. Той може да балансира между убийците и принцовете, защото Либия също участва на всички пазари… Приятелят ми Ерих ми обясни схемата; подробностите изникнаха сами. Карл Крюгер например. Защо е толкова близък с израелците? Не е заради банката, а сантименталността е една малка частица. Хамбург живее от корабите, корабите — от товари. Европа в депресия означава смърт за Хамбург. Израел е последният форпост на Европа в Леванта. 29Те не крият намеренията си да отвръщат на терора с терор. Защо Арон Богданович прояви такава готовност да ни помогне? От приятелство? Не! Ние му плащаме. Той твърди, че работи за нас, но в същото време работи и за себе си. — Едва доловима усмивка заигра в ъгълчетата на устните му. — Това е един мръсен свят, Пол. Единствената стабилна валута е политическата лъжа. Ако от това ще ти стане по-добре, помни, че не си единственият. Аз също се почувствах глупак, защото ФБР се е свързало с Ерих Райман много преди мен. Чудели се колко знам. Убедил ги, че е много малко, но дори той остана поразен, когато разбра, че знам още по-малко. Знаеш ли какво ми каза? „Джордж, сбъркал си театъра. Това не е комедия дел’арте. Това е драма от висша класа. Нямаш много време, за да научиш сценария.“

— Защо да продължим да четем репликите на другите? Нека се сдобием с нов сценарий за нас.

— И как според теб ще го направим, Пол?

— Ще оставим пресата да го напише вместо нас. Убедих го след половинчасов спор и накрая той отстъпи. Може би копаехме собствените си гробове, но поне щяхме да си осигурим много пищно погребение.

Когато се върнах в хотела, се срещнах за първи път с Арнолд, заместник-шефа на пикалата. Той бе висок, меланхоличен, с конска физиономия и приличаше на привидно сериозен комик от немите филми. Имаше да ми предаде две съобщения. Първото бе покана за коктейл в седем часа на някакъв адрес в Арлингтън. Подписана бе от Л. Клайн. Не познавах никакъв Клайн; Арнолд — също, но поканата била предадена чрез „Бърнардз Блумз“ и било разумно да я приема. Второто съобщение бе лист, откъснат от телекса. На него пишеше: „ЮПИ, Лондон, вторник.“ Текстът бе кратък, но съдържателен:

„Американски турист, идентифициран като Франк Лемиц от Ню Йорк, бе открит тази сутрин застрелян в апартамента си в скъп хотел в Уест Енд. Лондонската полиция търси за разпит млада жена, която е придружавала Лемиц в два известни игрални клуба и която вероятно се е върнала в хотела заедно с него. Още…“

Поне този път Арон Богданович бе казал истината. Накъсах съобщението на парченца и го изхвърлих в тоалетната. Почувствах се като самотен ученик, който съчинява шпионски истории в амбулаторията. Влезе Жулиет. Арлекин диктувал писма, тя имала нужда от компания. Защо не? И аз имах нужда от същото. Тя събу обувките си и се сви на канапето. Пуснах някаква програма със стари песни по радиото и се настаних в един фотьойл, с вдигнати крака, готов да си почина. Музиката бе приятна, без сълзи, без страст, без дълбочина; разходка по алеята на спомените с някой и друг пристъп на мъка на най-нежните места. Днес Жулиет изглеждаше по-добре, малко по-спокойна и не толкова объркана. Почувствах се остарял и трябва да ми бе проличало, защото в един момент тя се намръщи и каза: