Морис Уест - Арлекин

— Според мен е време да се поговори с този господин.

— Опитахме снощи. Не се прибра вкъщи. Не се появи на работа тази сутрин.

— Вероятно Янко го е уволнил след срещата си с нас.

— В действителност той е заминал за Лондон със среднощния полет. Мои приятели ще го посрещнат там.

— Освен ако не кацне някъде другаде в Европа.

— Билетът му е еднопосочен, до Лондон. А сега, мистър Дезмънд, как сте с нервите?

— Неспокоен съм, защо?

— Тази сутрин в пощенската си кутия ще намерите плик, адресиран до вас. В него ще откриете бележника на Валери Халстрьом и листче, на което е написано на машина: „Поздрави от Валери Халстрьом.“ Незабавно ще повикате мистър Арлекин и вашия детектив Саул Уелс. Мистър Уелс ще се обади на полицията от ваше име. Ще им предадете бележника. Мистър Арлекин ще телефонира на мистър Янко и ще му съобщи новините.

— Тогава адът ще се стовари на главата ми. Полицията и ФБР ще се заемат с мен.

— Правилно. И вие ще им кажете истината. Открил сте бележника в пощенската кутия. Те, естествено, отново ще ви разпитат за краткотрайното ви познанство с мис Халстрьом. По време на разказа, но не в самото начало ще си спомните нещо, което сте забравил да кажете на полицията — че мис Халстрьом се е страхувала от Базил Янко.

— И как ще обясня слабата си памет?

— Много просто — подобна забележка би могла да хвърли подозрение върху невинен човек. Междувременно ние ще поговорим с нашия приятел в Маями Тони Тезориеро. Всяка информация, която получим, ще бъде предадена на ФБР. Това за известно време ще създаде работа на всички.

— Ще се постарая да не ви разочаровам, мистър Богданович.

— Сигурен съм, че няма да ме разочаровате, мистър Дезмънд. Между другото, тази секретарка…

— Тя е моя стара и близка приятелка.

— Добре! Няма да навреди, ако ви види да отваряте пощата. Дори би могла да я вземе вместо вас.

— Такеши прави това.

— Още по-добре. Е, успех, мистър Дезмънд… А, още нещо. Бих желал при следващата ни среща да получа сто хиляди.

— Ще го уредя. Кога да ви се обадя?

— Този път аз ще ви търся. Може да отсъствам от града за няколко дни… Успех!

Лудост бе, че се съгласих и го знаех, но в един свят на безумци лудите бяха в по-голяма безопасност от нормалните. Те бяха свикнали с хаоса. Те очакваха ужас: бомбите в пощенските чували, отровата във водата, обезглавените деца по улиците, масовите убийства, извършвани от генерали. Те знаеха, че хора биваха застрелвани по летищата, изнасилвани в асансьорите, измъчвани от професионалисти, на които се плаща с държавни пари. За президентите бе нещо обикновено да лъжат, както и за полицаите да лъжесвидетелстват или за телефонните компании да финансират революции.

В контекста на масовото безумие Арон Богданович бе най-здравомислещият човек. Студената математическа логика, с която боравеше той, бе единствената жизнеспособна система в свят на взаимно отричащи се морални ценности и дискредитирани закони. Ако Бог не съществуваше или отсъстваше прекалено дълго, то Арон Богданович и хората като него бяха логичните му заместници. Дори и в ада трябваше да има ред, а терорът бе най-усъвършенстваният инструмент за постигане на целта. Не е необходимо да го използвате прекалено често, достатъчно е да го прилагате чрез постоянна заплаха или някой кървав пример от време на време. Единственото средство срещу него бе още по-голям терор. Накрая човечеството трябва да се откаже от него, дори само, за да заживее мирно сред залятата от светлина замръзнала пустош. Това бе кошмарна логика, но след като предварителните условия бяха вече създадени, изводът се налагаше от само себе си.

Точно тогава влезе Сюзън, за да види как съм и поне за известно време кошмарът изчезна. Тя бе спокойна и грижовна. Целунахме се, хванахме се за ръце и си спомнихме, без съжаление, страстното минало.

Когато я попитах небрежно дали не би желала да го изживее отново, тя се усмихна и поклати глава.

— Не, cheri. Сърцата ни ще останат безучастни, а не сме достатъчно млади, за да се лъжем. И двамата изпуснахме влака. Стоим на гарата и се държим за ръце. Така ни сънувах снощи.

— Радвам се, че си тук. Благодаря ти, Сюзи.

— Няма за какво. Доволна бях да се измъкна от хотела. Усмихвам се, когато се спречкаш с Жулиет. Забравям как ли се издавам аз всеки път, когато Джордж влезе в стаята. Под един и същ покрив, просто е непоносимо…

— Можеш да се преместиш тук, ако желаеш.

— Благодаря ти, Пол, но не. Ако искаш компания, ще идвам всеки път.