Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

След общата среща се разпръснахме на малки групи. Неколцина агенти седнаха зад терминалите, а Стейси Полак ме дръпна настрани.

— Слушай, не те обвинявам в нищо — каза тя. — Не вярвам, че ти си въвлечен в изтичането на информацията, Алекс.

— Кой обвинява Мони? — попитах я аз.

Тя, изглежда, се изненада от въпроса.

— Няма да ти кажа. Все още не е официално.

— Какво означава това, че „все още не е официално“?

— Никакви действия не са предприети срещу Мони Донъли. Макар че вероятно ще я изтеглим от разследването. Това е всичко, което мога да ти съобщя по въпроса засега. Можеш да се върнеш в Куонтико.

Предположих, че това означаваше, че съм свободен.

Обадих се на Мони веднага щом имах възможност и й казах какво се бе случило. Тя побесня — както и очаквах, но след това се овладя.

— Е, добре, вече знаеш, че не съм толкова сдържана, колкото изглеждам — каза ми. — Майната им, не съм издала нищо на „Уошингтън Поуст“, Алекс! Това е абсурдно. На кого бих могла да кажа — на нашето вестникарче ли?

— Знам, че не си — уверих я. — Слушай, трябва да се отбия в Куонтико, но след това съм свободен. Какво ще кажеш да заведа теб и момчетата ти на едно бързо похапване довечера? Нещо съвсем евтино — додадох.

Тя се разсмя:

— Добре, знам едно място. Кръчмата се казва „Команден пост“. Момчетата обичат да ходят там, ще разбереш защо.

Мони ми обясни как да стигна до кръчмата, която била близо до Куонтико, на Потомак Авеню. След като се отбих във временния си офис в „Клуб Фед“, потеглих за срещата с нея и децата. Мат и Уил бяха само на единадесет и дванадесет години, но и двамата бяха доста едрички, също като баща си.

— Мама каза, че ставаш — заяви Мат, докато се ръкуваше с мен.

— Тя каза същото и за вас с Уил — върнах му го. Всички на масата се засмяхме.

После си поръчахме греховни удоволствия — бургери, пилешки крилца, пържени картофи със сирене, които Мони реши, че си е заслужила след преживяното изпитание. Синовете й бяха възпитани и общителни хлапета и ми разказаха много неща за майка си.

Кръчмата беше интересна — пълна с морски военни трофеи, офицерски знаменца, снимки и дори две маси с малки картечници. Мони каза, че Том Кланси бил споменал бара в „Патриотични игри“, но в романа си бил написал, че върху стената имало снимка на Джордж Патън. Това особено разстроило редовните посетители на бара, след като Кланси станал известен. Кръчмата „Команден пост“ е бар за моряци, а не за пехотинци.

Когато си тръгвахме, Мони ме дръпна настрани. Моряците, които влизаха и излизаха, ни зяпаха с любопитство.

— Благодаря ти, Алекс. Това означава много за мен — каза тя. — Искам да знаеш, че аз не съм издала информация на „Уошингтън Поуст“. Нито на Ръш Лимбах, нито пък на О’Райли или на когото и да било друг. Досега не се е случвало, няма и да се случи. Аз съм лоялен човек до края, който очевидно е доста близо.

— Да, лоялна си, точно това им казах на всички в Хувър Билдинг — отвърнах.

Мони се повдигна на пръсти и ме целуна по бузата.

— Много съм ви задължена, господине — пошегува се тя. — Освен това би трябвало да знаеш, че съм дяволски впечатлена от теб. Впечатли дори Мат и Уил, макар че си представител на врага — възрастните.

— Продължи да работиш върху случая — казах й.

— Подходът ти е точно този, от който се нуждаем.

Мони ме погледна озадачено, но после отсече:

— Ще работя. Майната им на клеветниците!

— Руснаците са — рекох, преди да я оставя при вратата на „Команден пост“. — Трябва да са те. Сигурен съм, че не грешим.

Двама души, силно влюбени — това е красива гледка. Но не и в този случай, не и в тази звездна нощ сред хълмовете на Централен Масачузетс.

Отдадените един на друг любовници бяха Винс Петрило и Франсис Дийгън — студенти от трети курс в колежа „Светият кръст“ в Устър, където станаха неразделни още от първата им седмица като първокурсници. Бяха се запознали в общата спалня „Мелъди“ на Изи Стрийт и оттогава дори работеха в един и същ рибен ресторант през първите две лета в Провинстаун. Планираха след дипломирането си да се обвържат в брак и да заминат на голяма обиколка из Европа.

„Светият кръст“ беше йезуитски колеж и — справедливо или не — имаше репутацията на учебно заведение, където хомосексуализмът не се толерираше. Заподозрените студенти се отстраняваха временно или дори ги изключваха съгласно закона за нарушаване на обществения ред, който забраняваше разгулното или неприлично поведение. Всъщност Католическата църква не бе забранила „съблазънта“ между представители на един и същи пол, но хомосексуалният акт често се смяташе за „перверзен в своята същност“ и на него се гледаше като на доказателство за „дълбоко морално разстройство“. И тъй като йезуитите се отнасяха твърдо и безкомпромисно към хомосексуалните връзки между студентите, Винс и Франсис пазеха своята в тайна, доколкото това бе възможно. Но през последните месеци, имайки предвид скандалите сред католическото духовенство, бяха започнали да смятат, че връзката им не е чак толкова голямо престъпление.