Джон Гришам - Завещанието

Нейт седеше край малката масичка и приведен над кафето, обмисляше въпросите си. Джош седете срещу него и гледаше в далечината.

— Ами ако откажа? — попита Нейт.

Джош сви рамене, сякаш му беше все едно.

— Ще намерим някой друг. Мисли си за това като за отпуска. Нали не се страхуваш от джунглата?

— Разбира се, че не.

— Тогава отиди и се позабавлявай.

— Кога трябва да тръгна?

— След седмица. За Бразилия ти е нужна виза, така че ще се наложи да я уредим. Трябва да се погрижим за някои неща и тук.

Според правилника на Уолнът Хил преди изписването пациентите трябваше да прекарат една седмица на специален режим, период на подготовка, преди отново да бъдат хвърлени на вълците. Преди това ги глезеха, промиваха мозъците им, отрезвяваха ги и ги връщаха към нормална умствена, емоционална и физическа форма. Седмицата преди изписването трябваше да им даде сили и да ги подготви за връщането към реалността.

— Седмица — повтори Нейт сам на себе си.

— Около седмица, да.

— И ще бъда там десет дни.

— Това е само предположение.

— Значи за празниците ще съм там.

— Така изглежда.

— Това е много добре.

— Искаш да пропуснеш Коледа?

— Да.

— Ами децата ти?

Имаше четири, по две от всяка съпруга. Едно от тях беше в началното училище, едно в колеж, а другите две — в гимназията.

Нейт разбърка кафето си с лъжичката и каза:

— Не се обадиха нито веднъж, Джош, а бях тук цели четири месеца. — В гласа му имаше болка, раменете му се отпуснаха. За миг доби ужасно съкрушен вид.

— Съжалявам — поклати глава Джош.

На него му се бяха обаждали. И двете съпруги имаха адвокати, които се бяха опитали да измъкнат пари. Най-големият син на Нейт учеше в университет и трябваше да плаща таксите за обучение. Беше се обадил лично не за да се поинтересува за здравето и състоянието на баща си, а за дела му от печалбата на фирмата от миналата година. Беше нахален и груб. Джош се бе видял принуден да го наругае.

— Бих искал да избегна празненствата и веселбите — каза Нейт, стана и се заразхожда из стаята.

— Значи ще отидеш?

— Някъде около Амазонка ли е?

— Не. Провинцията се нарича Пантанал. Това е най-големият блатист район на света.

— Пирани, анаконди, алигатори?

— Разбира се.

— Канибали?

— Не повече, отколкото във Вашингтон.

— Питам сериозно.

— Не мисля. Не са губили мисионер от единайсет години.

— Ами адвокат?

— Сигурен съм, че с удоволствие биха разфасовали адвокат, ако се мерне пред очите им. Стига, Нейт. Не е кой знае какво. Ако имах време, бих тръгнал с удоволствие. Пантанал е голям екологичен резерват.

— Изобщо не съм чувал за него.

— Защото престана да пътуваш преди много години. Хлътна в кабинета си и повече не излезе оттам.

— Освен за лечение.

— Почини си малко. Разгледай онази част на света.

Нейт отпи глътка кафе, колкото да си осигури време, за да смени посоката на разговора.

— А какво ще стане, когато се прибера? Ще мога ли да се върна в кабинета си? Все още ли съм съдружник?

— Това ли искаш?

— Разбира се — отговори Нейт с едва доловимо колебание.

— Сигурен ли си?

— Какво друго бих могъл да правя?

— Не знам, Нейт, но това сега е четвъртото ти лечение за десет години. Сривовете стават все по-жестоки. Ако се върнеш на работа веднага, отново ще бъдеш най-добрият в областта си за шест месеца. Ще забравиш старите си приятели, баровете, местата, където си ходил. Скоро ще спечелиш няколко големи дела, напрежението ще бъде страхотно. Ще издържиш година, после нещо някъде ще се пропука. Може да срещнеш стар приятел или момиче от предишен живот, може да загубиш някое дело. Аз ще наблюдавам всеки твой ход, но не бих могъл да позная кога ще започне следващият срив.

— Няма да има повече сривове, Джош.

— Казвал си го и преди. Иска ми се да ти вярвам. А какво ще стане, ако демоните изпълзят отново? Последния път се размина на косъм със смъртта.

— Вече няма да е така.

— Следващият път ще е последен, Нейт. Ще има погребение, ще се простим с теб и ще гледаме как те спускат в земята. Не искам това да се случи.

— Няма, кълна се.

— Тогава забрави за кантората. Напрежението там е твърде голямо.

Най-неприятното в клиниката бяха дългите периоди на мълчание или „медитация“, както ги наричаше Серджо. Пациентите трябваше да клечат като монаси в полутъмно помещение със затворени очи и да търсят вътрешен покой. Нямаше нищо против самото клечане, но когато затвореше очи, зад клепачите му се въртяха съдебни дела, битките с данъчните служби, конфликтите с бившите съпруги и най-важното — тревогите за бъдещето. Многократно се бе опитвал да си представи и разговора с Джош.