Скот Търоу - Обратими грешки

— Не исках да се държа грубо, Артър.

— Няма нищо, Джилиан. Знам, че винаги си ме смятала за голям досадник.

Думите му я накараха горчиво да се усмихне. Но все пак имаше нещо, за което му се възхищаваше. Беше пораснал. Беше добил способността да се държи небрежно. И освен това беше улучил в целта със забележката си. Въпреки това тя опита още веднъж:

— В момента не съм особено щастлива, Артър. И предполагам, настроението ми не се подобрява от това, че този факт е известен на познатите ми от едно време. Това за мен е болезнено напомняне.

Което беше глупаво, разбира се. Защото кой, в крайна сметка, бе щастлив? Определено не Артър Рейвън — непохватен, грозноват, сам със семейните си тревоги… за които сега се сещаше, че бяха свързани със сестра му, която имаше психически проблеми. И всъщност никой вече не се интересуваше от емоционалното състояние на Джилиан. Не че някой се съмняваше, че е нещастна и страда. Но хората по-скоро вярваха, че сама си го е заслужила.

Без да отговори, Артър стана, заяви, че ще й се обади, и тръгна към вратата. Докато го наблюдаваше да излиза, тя улови отражението си в евтините огледала в позлатени рамки, които скриваха носещите колони на покривната конструкция. За пореден път образът й я изненада, понеже установи, че изглежда много по-добре, отколкото се чувстваше. Имаше нещо многозначително във факта, че външният й вид не бе повлиян и в най-малка степен от преживените страдания. Беше висока и все още стройна, а изминалите години не бяха оставили отпечатъка си върху красивите й скули. Да, беше позагубила от свежестта си. Някога червеникаворусата й коса беше избледняла и на път да посивее. Освен това нещо, което открай време бе знаела, че се отнася до хората със светла кожа — всички бръчки, дори най-малките, й личаха като върху порцелан. Все пак грижливо подбраният тоалет: модният костюм, перлената огърлица, късата оформена с гел прическа — всичко това подпомагаше излъчването на сдържано достойнство, което се бе стремяла да постигне. Имаше това излъчване още от младини и макар тогава зад него да не се криеше нищо, тя стриктно се бе придържала към точно този си външен вид на жена с властна натура и вътрешна страст.

Да, определено бе заблудила Артър. Беше му отговорила по подвеждащ начин, а след това го бе нагрубила, за да не допусне той да се задържи достатъчно дълго и да научи или да се досети за истината. Рейвън се бе подвел по слуха, по злобните клюки за нея, плъзнали горе-долу по времето, когато животът й бе рухнал. Говореха за нея, че е пияница, но това не бе истина. Разправяха, че се напивала още на обяд и на следобедните заседания направо заспивала. Истината бе, че бе заспивала по време на слушания, и това не бе моментна дрямка, а просто бе отпускала глава на писалището и бе заспивала толкова дълбоко, че след като приставът я събудеше, виждаше в огледалото отпечатъка на кожения бележник върху бузата си. Майтапеха се с неразбираемото й пиянско фъфлене и с грубите обръщения, на които беше способна. Скърбяха за погубения интелект, донесъл й назначението за съдия само на трийсет и две години, за дарбите, показани по време на следването в юридическия факултет на Харвардския университет. Цъкаха с език на неспособността й да се вслуша в предупрежденията да спре пиенето. И през цялото това време тя бе крила тайната си. Джилиан Съливан не беше пияница, както всички смятаха, нито злоупотребяваше с хапчета, както бяха решили някои служители на съда, озадачени от факта, че от нея никога не бе лъхало на алкохол. Не, Джилиан Съливан, бивш заместник областен прокурор, а след това съдия от системата на Върховния съд, беше най-обикновена, пристрастена към хероина наркоманка.

Не се „боцкаше“ — само това не, никога! Като човек, който държи на външния си вид, дори в моментите на пълно падение тя не допускаше мисълта, че може сама да се обезобрази. Вместо това пушеше хероин — „гонеше дракона“, както бе жаргонът. Пафкаше. С тръбичка от алуминиево фолио всмукваше дима, в който се превръщаше прахът, след като станеше на кипяща кафява каша. Този метод бе по-бавен — разтапящата наслада настъпваше след минути вместо след секунди, но Джилиан никога не бе бързала в живота, така че дори тази форма на изтънчена пристрастеност отговаряше на имиджа й: по-чиста, по-трудно откриваема, без откровената шарка по ръцете и без издайническите кръвотечения от носа — неизбежен резултат на смъркането.

В началото бе един мъж. Но не започват ли така много неща в живота? Тоби Илайас беше чудесен кавалер, красавец, и едновременно с това извратено създание, помощник към кабинета на областния прокурор, за когото Джилиан бе хранела надежди да се омъжи. Една нощ той се прибра с хероин, взет от задържан, когото бяха уличили в притежание. Беше мостра, зарибяване — няколко дози, давани от един наркоман на друг, като прелюдия към продажбата на по-голямо количество. Иззетото количество бе представено като доказателство по време на делото, а след присъдата така и не го бяха върнали. „Защо пък не?“, бе казал той. Тоби имаше дарбата да представя перверзното за стилно. Ироничното му нежелание да следва правилата — те, разбира се, бяха за другите — я бе подлъгало. Онази първа нощ смъркаха и постепенно намаляваха количеството. В телата им се възцаряваше неземно спокойствие и нищо не подсказваше, че имат желание за още.