Скот Търоу - Обратими грешки

Месец по-късно Тоби застана на пътя на един тир. Така и не се разбра злополука ли е било. Не загина на място. Лежа няколко месеца в болницата напълно обездвижен, изписаха го като развалина в инвалидна количка, закачен към системи. Тогава тя го изостави. Не се омъжи за него. Не можеше да му отдаде живота си, след като той бе неспособен да й обещае своя.

Сега вече знаеше, че това е било тъжната повратна точка. Както Тоби не успя да се възстанови, така не можа и тя. Три или четири месеца след случилото се за пръв път сама открадна доза. По време на дело, което водеше, позволи на доведения като свидетел на защитата аптекар да разпечати запечатаната от полицията торбичка с хероин, за да претегли иззетото количество. Номерът й достави голямо удоволствие. Оттам нататък започна да се възползва от всяка открила се възможност: измисляше ненужни изследвания, окуражаваше прокурорите да оставят на съхранение при нея веществените доказателства, вместо да ги връщат в службата на областния прокурор. Веднъж се разкри, че в уликите е бъркано, но заподозряха като извършител един от заместник-съдиите го изпратиха на заточение в забравен от бога окръг. След това вече трябваше да си купува на улицата. Само че й трябваха пари.

Към онзи момент вече я бяха набедили, че има слабост към чашката. Като предупреждение я бяха прехвърлили от отдел „Углавни престъпления“ в „Жалби от общ характер“, където се занимаваха с дребни закононарушения и където слушаше дела по посегателства срещу личността. И там се разбра. Един от наркоманите, които бе осъдила, позна в нея красивата бяла дама, която се навърташе край порутените блокове на по-малко от миля от съда. И разказа на арестувалия го полицай. От ухо на ухо слухът стигна до главния съдия на отдел „Жалби от общ характер“, злодея по душа Брендан Туохей и неговия довереник Роло Косич. Косич я посети, за да я извести, че се знае, но не предложи решение. Само пари. И искането да се вслушва в съвета му за присъдата по някои дела. Пари щяло да има.

И тя се подчиняваше, всеки път със съжаление, но животът за нея се бе превърнал в съществуване между две дози. Докато една нощ на вратата й не се почука, досущ като в сцена от „1984“. На прага стояха федерален прокурор и агенти на ФБР. Бяха я заловили — за подкуп, не за наркомания. Нямаше никога да забрави кризата, която изживя, след като си тръгнаха.

След онази нощ се обърна за помощ към Дъфи — сегашният й хазяин, възстановил се бивш алкохолик с дълъг опит на човек, даващ съвети, от дните си на пастор. Когато я осъдиха, беше „чиста“ и оттогава досега навикът й бе останал единствената оцеляла тайна от времето, когато й се бе струвало, че са я съблекли чисто гола и са я прекарали окована по Маршал Авеню. Така че нямаше ни най-малко желание сега да събужда всички тези болезнени спомени заради Артър Рейвън, а още по-малко заради някакъв убиец, достатъчно откачен, за да изнасили труп.

Но неочакваната злоба, с която бе реагирала на забележката на Артър, я бе потресла все едно, че бе видяла пропаст пред краката си. За да си спести припомнянето на срамното минало, тя бе направила нещо дори по-лошо. Сигурно часове, дни дори нямаше да може да извади от главата си спомена за безмълвното „О“, оформило се на устните на смаяния Артър в секундите след забележката й. Тази вечер щеше да поговори с Дъфи, за да избегне затъването.

Взела това решение, тя стана иззад малката масичка и отново видя отражението си в огледалата. На пръв поглед виждаше стройна елегантна жена, положила усилия, за да изглежда добре. Но знаеше, че вътре в нея се таи най-лошият й враг, демонът в нея, който въпреки затвора и безчестието оставаше незадоволен, необуздан и — ако се изключеше желанието му да я види как страда — невидим.

5 юли 1991

Прокурорът

Вопъл, толкова силен, че сърцето на Мюриъл спря, се разнесе от отсрещното сепаре.

Чернокожият с престилката до глезените, вероятно готвачът, бе станал и това сякаш бе вдъхнало нови сили в мъката на жената. Мургава и слаба, тя се бе вкопчила в него. По-младият мъж, с блестящата обеца на ухото, се въртеше безпомощно зад двамата.

— Вдовицата — прошепна един от техниците — криминолози, който в момента обработваше с четка и фин прах плоскостите под касата. — Не иска да се прибере.

Готвачът предаде жената на младежа, който неохотно сложи ръка върху раменете й. Госпожа Леонидис продължаваше да плаче неутешимо. В един от онези вледеняващи съзнанието мигове на кристална яснота на мисълта, създали слава на Мюриъл в областната прокуратура, тя внезапно разбра, че вдовицата на Гъс просто играе ролята на скърбяща жена, така, както я разбира. Риданията и воплите бяха роля, задължение. Истинското чувство, естествената реакция на смъртта на съпруга й, тихата скръб, а може би и облекчението, щяха да дойдат много по-късно и тях тя щеше да изживее насаме.