Дийн Кунц - Добрият

Въпреки че не му се искаше да остави коридора без прикритие, Тим изсъска, за да привлече вниманието на Пит, и му направи знак, че иска помощ.

И двамата трябваше да се разделят с оръжието си.

Тим искаше да предотврати тътренето на стола и шума, който би се вдигнал от дървения под от краката му.

Пет сложи едната си ръка върху дясната облегалка на стола, а другата на задната облегалка и натисна с всичка сила.

Хванал лявата облегалка, Тим стисна предната подпорна пръчка и започна да натиска облегалката и да дърпа силно подпората, после още по-силно, с всичката си мощ.

Подпорната пръчка служеше всъщност като щифт, залепен в дупки на седалката и на долната страна на облегалката. Според теорията свръзките са слабо място и вертикалният щифт би могъл да се отскубне от дупките, в които беше наместен.

Дясната ръка на Тим се изду от усилие, жилите на врата му изпъкнаха, пулсът му заби в слепоочията.

Родителите му бяха купили чамовата гарнитура преди поне тридесет години в един различен свят от днешния, когато мебелите са се изработвали в места като Северна Каролина и са траели вечно.

Заплахата на непокрития коридор зад гърба му приковаваше вниманието му, но той си наложи да я блокира в съзнанието си и да се съсредоточи върху стола, върху стола, върху проклетия прекалено здраво изработен стол.

Пот изби по челото му и подпорната пръчка се разпука и измъкна от облегалката за ръка с неизбежния пукот, който вероятно би се чул в съседната стая, но не по-далече.

Пит грабна пистолета си от масата и се върна при вратата към коридора.

Тим също си взе пистолета, подхвана майка си, погледна към Пит да се увери, че пътят е чист, Пит кимна и Тим я преведе през кухнята към задната врата.

Когато излязоха, те изтичаха под яркото слънце към пътеката, която минаваше покрай северната страна на къщата.

Той прошепна:

— Завий надясно, като стигнеш улицата…

— Но ти…

— Колата на Пит близо до ъгъла…

— … ти не си…

— … жена и куче, чакай ме с тях.

— Ама полицията…

— Никой друг.

— Тим…

— Тръгвай — настоя той.

Всяка друга майка би могла да се опита да спори или да се вкопчи в него, но не и неговата. Тя го стрелна с поглед на свирепа обич и побягна към предната част на къщата.

Тим се върна в кухнята, където Пит продължаваше да наблюдава коридора. Той поклати глава в знак, че пукотът на подпорната пръчка не беше ги издал.

Тим остави задната врата отворена. Ако играта загрубееше силно, би помогнало да имаш лесен изход.

По пътя напред от кухнята, отляво на коридора следваха трапезарията, килер, и после стълбите. От дясната страна имаше малка баня, малък кабинет и хол.

Пит беше идвал на гости много пъти от времето, когато двамата бяха възмъжали заедно набързо през осемнадесетата си година и откакто се бяха завърнали у дома през двадесет и третата. Познаваше разположението на помещенията почти толкова добре колкото и Тим.

Те стояха и се ослушваха. Къщата бе изпълнена с тишина, заплаха и сляпа съдба. После заедно направиха онова, което бяха правили често, макар и не напоследък — тръгнаха напред в тишината, врата след врата, стая след стая. Кръвта им бушуваше, косата им беше настръхнала, а умовете им бяха бистри като дестилиран алкохол.

Като не намери нищо интересно в скрина, Крейт тръгна към големия скрин, който изглеждаше многообещаващ. Минавайки покрай прозорец, той забеляза Мери в предния двор.

Тя изтича към тротоара, зави надясно и изчезна от погледа зад уличните дървета. От лявата й китка висяха белезниците.

Както и да се беше освободила от стола, тя не беше организирала бягството си сама. Фактът, че никой не тичаше до нея, потвърждаваше кой беше спасителят й. Тим се беше върнал у дома.

Отговорите на въпросите „защо“ и „как“ можеха да почакат. Сега не беше време да се пита, а да се реши веднъж завинаги проблемът със зидаря.

Крейт извади глока от раменния кобур, пресече спалнята, поколеба се за миг пред отворената врата и излезе, вървейки настрани, в коридора на горния етаж.

Ако Тим се беше качил горе, той щеше вече да е намерил Крейт и може би щеше да е стрелял по него, докато се обръщаше от прозореца, след като съзря Мери.

Крейт виждаше стълбите до първата площадка, след завоя обаче те се губеха от погледа му.

Прицелил се към площадката, той зачака да се появи глава, лице да погледне нагоре и да получи порой от куршуми.

Отдолу се надигаха тътнежи от тишина, тишина, която те разтърсва и облива в пот, и обещава светкавици.