Майкъл Конъли - Плашило

Попадна на запис отпреди девет месеца, озаглавен „Моите Топ 10 на серийните убийци“: бяха изброени десет престъпници, широко известни с „дейността“ си в цялата страна. Под номер едно в списъка се нареждаше Тед Бънди — „Защото съм от Флорида, а той е екзекутиран там“.

Горната му устна потрепери. Това момиче му харесваше.

Прозвуча аларменият сигнал на шлюза и Карвър веднага прекъсна интернет връзката. Превключи екрана на камера, видя, че в контролната зала влиза Макгинис, и завъртя стола си към него. Макгинис носеше електронния си ключ на самонавиващ се шнур на колана си и това му придаваше идиотски вид.

— Какво правиш тук? — попита Макгинис.

Карвър се изправи и бутна стола си към пулта.

— Пуснал съм една програма в офиса си и просто исках да проверя нещо за „Мърсър и Гисал“.

Това явно не интересуваше Макгинис. Той погледна през големия прозорец в сървърното помещение, сърцето и душата на фирмата.

— Как върви?

— Имаше няколко фала с маршрутизирането. Но ще приключим преди крайния срок. Може да се наложи да отида до Сейнт Луис, но за кратко.

— Добре. Къде са останалите? Сам ли си?

— Стоун и Ърли са отзад, сглобяват кула. Аз следя нещата тук, докато дойде нощната ми смяна.

Макгинис кимна одобрително. Сглобяването на нова кула означаваше разширяване на бизнеса.

— Има ли нещо друго?

— Имаме проблем в кула трийсет и седем. Прехвърлих всичко от нея, докато я оправя. Временно.

— Изгубили ли сме нещо?

— Поне аз не съм забелязал.

— Чий е блейдът 2 2 Дънна платка, побираща всички важни компютърни компоненти в минимално пространство. — Б.пр. ?

— На частен старчески дом в Стоктън, Калифорния. Не е някоя голяма фирма.

Макгинис кимна. Нямаше защо да се тревожат за такъв клиент.

— Ами опитът за проникване миналата седмица?

— Вече се погрижих. Целта е била „Гътри“. Оказа се, че са в съдебен спор с „Бигс, Барлоу енд Каудри“. В Роли-Дърам. Някой от „Бигс“, явно нископоставен гений, е решил, че от „Гътри“ не им предоставят целия доказателствен материал по делото, и се е опитал да си го вземе сам.

— И?

— ФБР започна разследване на мрежа за детска порнография и геният е главният заподозрян. Съмнявам се, че ще е на свобода още дълго.

Макгинис пак кимна одобрително и се усмихна.

— Браво на моето плашило. Ти си върхът.

Нямаше нужда да му го казва, и сам си го знаеше. Макгинис обаче беше шефът. И Карвър му бе длъжник заради възможността да създаде своя лаборатория и колокационен център. Което го вкарваше в играта. Не минаваше и месец, без да го ухажват от конкуренцията.

— Благодаря.

Макгинис тръгна към вратата.

— По-късно ще ходя до летището. Имаме посещение от Сан Диего — утре ще им покажа фирмата.

— Къде ще ги водиш?

— Довечера ли? Сигурно на барбекю в „Роузис“.

— Както обикновено. И после в „Хайлайтър“, нали?

— Ако се наложи. Искаш ли да дойдеш? Да им направиш впечатление, нали разбираш, да ми помогнеш.

— Ще им направят впечатление голите жени. Не моето шоу.

— Да де, досадно е, ама все някой трябва да го върши. Добре, тогава те оставям.

Макгинис излезе от контролната зала. Кабинетът му се намираше на надземния етаж в предната част на сградата. Там прекарваше почти цялото си работно време, главно посрещаше перспективни клиенти. Така че почти не се засичаше с Карвър. Разговорите им в бункера винаги бяха малко неестествени. Шефът явно умишлено ги свеждаше до минимум.

В бункера царуваше Карвър. Бизнесът беше организиран така, че Макгинис и административният персонал да са горе на входния пункт. Хостинг центърът и всички дизайнери и оператори също бяха на повърхността. Строго охраняваната колокационна ферма беше под земята, в така наречения бункер. Малцина от служителите имаха достъп до нея, което напълно устройваше Карвър.

Той отново седна на пулта и влезе в интернет. Пак отвори снимката на Анджела Кук и дълго я разглежда, после отиде в Гугъл. Беше време да се заеме с Джак Макавой и да види дали е проявил по-голяма предпазливост от стажантката си.

Въведе го в търсачката и скоро го обзе вълнение. Репортерът нямаше нито блог, нито профил във Фейсбук — и изобщо никъде. За сметка на това Гугъл откриваше много попадения. Карвър разбра защо името му се бе сторило познато. Преди дванайсет години Макавой беше написал книга за убиеца, наричан Поета. Карвър я беше чел — няколко пъти. Макавой не бе просто автор на книгата. А и журналистът, разкрил Поета на света. Беше стигнал толкова близо до него, че да вдиша сетния му дъх.