Майкъл Конъли - Деветте дракона

Разглеждайки снимката на лицето на жертвата, той изведнъж забеляза нещо ново. Кръвта по бузата и брадичката беше размазана, докато зъбите бяха чисти. По тях нямаше кръв.

Хари доближи фотографията към очите си и се опита да открие причината за това противоречие. Беше решил, че кръвта по лицето на Ли е от пронизаните му бели дробове, изкашляна при последните му мъчителни хрипове. Само че това не можеше да се случи, без по зъбите също да има кръв, нали?

Той остави снимката на масата и потърси в мозайката дясната длан на жертвата. Тя лежеше отстрани на тялото му. По пръстите имаше кръв. Кървава диря водеше към възглавничката на дланта.

Бош отново погледна размазаната по лицето кръв и внезапно разбра, че Ли е докоснал устата си с окървавената си ръка. Това означаваше, че е имало двойно пренасяне на кръв. Китаецът бе докоснал гърдите си, окървавил дланта си и след това пренесъл кръвта до устата си.

Въпросът беше защо. Дали е направил тези движения в предсмъртната си агония или причината е била друга?

Детективът извади мобилния си телефон и позвъни в следствения кабинет на моргата. Имаше номера като бутон за бързо избиране. Докато чакаше да му отговорят, той си погледна часовника. Дванайсет и десет.

— Съдебна медицинска.

— Касел там ли е още?

Макс Касел беше следователят, направил оглед на местопрестъплението във „Форчън Ликърс“ и вдигнал трупа.

— Не, току-що си… един момент, ето го.

Отсреща включиха на изчакване, после се обади Касел.

— Не ме интересува кой ме търси, тръгвам си. Върнах се само защото си забравих термочашата.

Бош знаеше, че Касел живее най-малко на един час път, в Палмдейл. Термочашите, които се включваха в запалката на колата, бяха задължителни за служителите, живеещи далеч.

— Обажда се Бош. Прибра ли вече моя човек в хладилната камера?

— Не, всички са заети. Засега го съхранявам с лед. Обаче приключих с него и си тръгвам, Бош.

— Ясно. Имам само един бърз въпрос. Провери ли му устата?

— Какво искаш да кажеш? Естествено, че му проверих устата. Това ми е работата.

— Нищо ли нямаше вътре? Нито в устата, нито в гърлото?

— Не, имаше нещо.

Хари усети притока на адреналин.

— Защо не ми съобщи? Какво е?

— Езикът му — изхили се Касел.

Адреналинът спадна и го обзе разочарование. Мислеше си, че е попаднал на нещо.

— Много смешно. Ами кръв?

— Да, по езика и в гърлото имаше малко кръв. Отбелязано е в доклада ми, който ще получиш утре.

— Но изстрелите са три. Белите му дробове трябва да са приличали на швейцарско сирене. Не би ли трябвало да има много кръв?

— Не и ако вече е бил мъртъв. Не и ако първият куршум е пронизал сърцето и то е спряло да бие. Виж, трябва да си тръгвам, Бош. Утре си планиран за два часа с Лаксми. Задай въпросите си на нея.

— Добре. Но сега говоря с теб. Струва ми се, че сме пропуснали нещо.

— Какво имаш предвид?

Хари впери очи в снимките пред себе си, местейки поглед от дланта на лицето и обратно.

— Според мен той е поставил нещо в устата си.

— Кой?

— Жертвата. Господин Ли.

Последва мълчание, докато Касел обмисляше думите му и навярно се питаше дали наистина е пропуснал нещо.

— Е, даже да е така, не видях нищо в устата и гърлото. Ако е глътнал нещо, това не е по моята част. Лаксми ще го открие утре, каквото и да е то.

— Ще й оставиш ли бележка да провери?

— Вече си тръгвам, Бош. Сам й кажи, когато дойдеш за аутопсията.

— За всеки случай й остави бележка.

— Добре, ще й оставя. Нали знаеш, тук вече не ни плащат за извънреден труд.

— Да, знам. И при нас е така. Благодаря, Макс.

Бош затвори и реши за момента да остави снимките. Аутопсията щеше да покаже дали заключението му е вярно и дотогава не можеше да направи нищо.

Двата диска, открити до записващото устройство, бяха прибрани в плоски пластмасови кутии и поставени в найлонови пликове. Датите бяха написани върху кутиите с тънкописец. Единият носеше датата 01/09, точно преди една седмица, а другият — 27/08. Хари ги занесе при аудио-видео системата в отсрещния край на заседателната зала и първо зареди в плеъра този от 27/08.

Екранът беше разделен на две части. Едната камера показваше магазина, включително щанда с касата, а другата — задното помещение. В горния край пишеше часа и датата. Записът бе в реално време. Тъй като магазинът беше отворен от единайсет сутринта до десет вечерта, Бош имаше да изгледа двайсет и два часа запис, освен ако не го превъртеше на бързи обороти.