Майкъл Конъли - Деветте дракона

— В твое присъствие ми се струваше, че ми трябва.

— Какво значи това?

— Значи, че те наблюдавах, Бош. Как се отнасяш с госпожа Ли, със сина й… и с мен.

— Уф, почва се.

— Каква е причината, Виетнам ли? Служил си във Виетнам, нали?

— Не си мисли, че изобщо знаеш нещо за мене, Чу.

— Знам това, което виждам. И вече съм го виждал. Аз не съм от Виетнам, детектив. Аз съм американец. Роден съм тук, също като теб.

— Виж, да оставим това и да се заемем със случая.

— Както кажеш. Ти си шефът.

Чу опря ръце на хълбоците си и се обърна към екрана. Хари се опита да овладее емоциите си. Трябваше да признае, че Чу има право. И се срамуваше, че толкова лесно са го обявили за човек, завърнал се от Виетнам с расови предразсъдъци.

— Добре. Вчера може да съм допуснал грешка по отношение на теб. Съжалявам. Но сега си член на екипа и искам да знам какво ти е известно. Без да скриваш нищо.

Чу също се поотпусна.

— Вече ти казах всичко. Мислех си само още нещо, за двеста и шестнайсетте долара.

— Да?

— Това е двойна вноска. Като че ли господин Ли е пропуснал една седмица. Може да е имал затруднения с плащането. Синът му каза, че бизнесът западал.

— Може би тъкмо затова и са го убили.

Бош отново посочи екрана.

— Може ли да го разпечатам?

— И аз ще искам един екземпляр.

Чу отиде при принтера и натисна един бутон два пъти. Скоро се появиха две копия на снимката на мъжа, извръщащ се от щанда.

— Имате ли каталози с фотографии? — попита Хари. — Досиета?

— Разбира се. Ще се опитам да го открия. Ще разпитам тук-там.

— Не искам той да научи, че душим наоколо.

— Много благодаря, детектив Бош. Но да, имам го предвид.

Хари не отговори. Поредната грешна стъпка. Имаше проблем с Чу. Не можеше да му се довери, въпреки че бяха от един отбор.

— Искам снимка и на татуировката.

— Каква татуировка? — учуди се Бош.

Чу взе дистанционното от ръката му и натисна бутона за превъртане. Накрая замрази образа на момента, в който мъжът протягаше лявата си ръка, за да вземе парите от господин Ли. Детективът проследи с показалец едва забележимите очертания от вътрешната страна на ръката му между лакътя и китката. Имаше право. Наистина беше татуировка, ала линиите на зърнестия образ бяха толкова бледи, че Бош изобщо не я бе забелязал.

— Какво е това? — попита той.

— Прилича на нож. Саморъчна татуировка.

— Бил е в затвора.

Чу натисна бутона на принтера и разпечата образа.

— Не, тези татуировки обикновено се правят на кораба. По пътя през океана.

— И това какво ти говори?

— Нож е „ким“. Тук в Южна Калифорния има поне три триади. Йи Ким, Сай Ким и Юн Ким — съответно „Праведния нож“, „Западния нож“ и „Смелия нож“. Произлизат от хонконгската триада „Четиринайсет У“. Много силна и могъща.

— Тук или там?

— И на двете места.

— Какво означава името?

— Числото четиринайсет носи нещастие. Звучи като китайската дума за „смърт“. А „У“ идва от „убийство“.

Бош знаеше от дъщеря си и от честите си пътувания в Хонконг, че всички числа, в които има четворка, носят нещастие. Дъщеря му и бившата му жена живееха в блок, в който нямаше етажи, обозначени с цифрата 4. Четвъртият етаж носеше обозначението П за „паркинг“, а четиринайсетият беше прескочен, както в повечето западни сгради прескачаха тринайсетия. На четиринайсетия и двайсет и четвъртия етаж бяха настанени англоезични, които не споделяха суеверията на хан — китайския народ.

Хари посочи екрана.

— Значи смяташ, че този човек може да е член на някое от разклоненията на „Четиринайсет У“, така ли?

— Сигурно. Ще започна да го издирвам веднага щом си тръгнеш.

Бош погледна Чу и отново се опита да прочете мислите му. Струваше му се, че е разбрал посланието. Искаше да го остави на мира, за да се захване за работа. Хари отиде при масичката, извади диска и го прибра.

— Дръж ме в течение, Чу.

— Непременно — лаконично отвърна детективът от ЗБАБ.

— Съобщи ми веднага щом откриеш нещо.

— Ясно, детектив Бош. С удоволствие.

— Добре, ще се видим в десет на срещата с госпожа Ли и сина й.

Хари отвори вратата и излезе от тясната стая.

Ферас беше донесъл касата от „Форчън Ликърс“ на бюрото си и я бе свързал с кабел със своя лаптоп. Бош остави разпечатките на своето бюро и се озърна към партньора си.

— Какво става?

— Ходих в криминалния. Приключили са с касата. Няма други отпечатъци, освен от жертвата. Тъкмо влизам в паметта. Мога да ти кажа, че дневният приход до момента на убийството е под двеста кинта. Ли трудно е можел да плати двеста и шестнайсет долара, ако смяташ, че се е случило така.