Майкъл Конъли - Деветте дракона

— Как беше по испански? — попита Бамбро.

— Хм, нищо не разбрах.

— Чух, че си учила китайски. Той е много по-труден от испанския. Мисля, че тук ще наваксаш много бързо.

— Сигурно.

Хари реши да й спести общия разговор.

— Е, ако си готова, Мад, да тръгваме по магазините.

— Готова съм.

Той погледна Бамбро и кимна.

— Благодаря Ви за съдействието. Ще Ви се обадя.

Дъщеря му се присъедини към благодарностите и двамата напуснаха училището. Качиха се в колата и Бош потегли нагоре по склона към дома им.

— Е, след като вече сме сами, как ти се стори наистина, Мад?

— Хм, добре беше. Просто не е същото, нали разбираш?

— Да, разбирам. Можем да ти потърсим частно училище. Има няколко в Долината.

— Не искам да съм момиче от Долината, тате.

— Съмнявам се, че изобщо би могла да бъдеш. Пък и нещата не се свеждат до това, в какво училище учиш.

— Според мен онова училище става — след кратък размисъл заяви тя. — Запознах се с няколко момичета, много симпатични.

— Сигурна ли си?

— Май че да. Може ли да започна от утре?

Бош я погледна, после отново насочи вниманието си към криволичещия път.

— Не ти ли се струва малко рано? Ти си тук едва от снощи.

— Знам, обаче какво да правя? Да кисна в оная къща и по цял ден да рева ли?

— Не, но мислех, че ако я караме по-постепенно, може да…

— Не искам да изоставам. Срокът е започнеш миналата седмица.

Той си спомни думите на Бамбро, че децата знаят от какво имат нужда, за да се излекуват, и реши да се довери на инстинкта на дъщеря си.

— Добре, щом така смяташ. Ще се обадя на госпожа Бамбро и ще й кажа, че искаш да се запишеш. Между другото, ти си родена в Лас Вегас, нали?

— Искаш да кажеш, че не знаеш, така ли?

— Знам, естествено, само исках да се уверя, защото трябва да ти издадем копие от акта за раждане. За училището.

Маделин не отговори. Бош спря под навеса до къщата.

— Значи във Вегас, нали?

— Да! Ти наистина не знаеше, признай си! Божичко!

Спаси го вибрирането на телефона му. Той го извади и без да погледне дисплея, каза на дъщеря си, че трябва да отговори.

Обаждаше се Игнасио Ферас.

— Хари, чух, че си се върнал и че дъщеря ти е в безопасност.

Новината стигаше до него със закъснение. Бош отключи кухненската врата и я задържа отворена пред дъщеря си.

— Да, всичко е наред.

— Няколко дни отпуска ли си взимаш?

— Имам такова намерение. Ти върху какво работиш?

— А, просто няколко неща. Пиша обобщенията за Джон Ли.

— Защо? Следствието приключи. Провалихме се.

— Знам, обаче документацията трябва да е пълна и остава да приложа към нея заверените от съда доклади за проведените обиски. В общи линии, затова ти се и обаждам. Ти замина в петък, без да оставиш никакви записки какво си открил при проверката на телефона и куфара. Аз вече написах доклада за колата.

— Не открих нищо. И тъкмо това е една от причините да не повдигнем обвинение, забрави ли?

Бош хвърли ключовете си на масата в трапезарията и проследи с поглед дъщеря си, която се отдалечи по коридора към своята стая. Ферас все повече го дразнеше. По някое време беше прегърнал идеята да наставлява младия детектив и да му предаде мисията си. Ала сега най-после трябваше да приеме, че Игнасио никога няма да се възстанови от раняването при изпълнение на служебните си задължения. Физически — да. Но не и психически. Никога нямаше да е пълноценен. Щеше да си остане книжен плъх.

— Значи да пиша, че не е открито нищо, така ли? — попита партньорът му.

Хари си спомни за визитката на хонконгската таксиметрова компания. Тя не му беше помогнала и не си струваше да я включват в доклада, който трябваше да подпише съдията.

— Да, нищо. Нямаше нищо.

— И същото за мобилния телефон.

Бош изведнъж се сети за нещо и в същия момент разбра, че навярно вече е късно.

— Същото и за самия апарат, обаче поискахте ли разпечатка от телефонната компания?

Чан можеше да е изтрил дневника на телефона си, но не беше в състояние да направи нищо с информацията, съхранявана от мобилния оператор. Отговорът на Ферас се забави за миг.

— Не, мислех… нали джиесемът беше в тебе, Хари? Реших, че ти си се свързал с компанията.

— Не съм, защото заминавах за Хонконг.

Всички телефонни компании имаха установени правила за предоставяне на данни. Полицията обикновено пращаше подписаната съдебна заповед по факса в правния им отдел. Не беше сложно, но някак си го бяха забравили. Сега Чан бе на свобода и навярно отдавна беше офейкал.