Майкъл Конъли - Петата поправка

След това затвори телефона, без да каже нищо повече на партньорката си, и ме погледна.

— Длъжник си ми, Холър. Можех да те оставя да киснеш тука още два часа. Едно време щях да го направя.

— Знам. Благодаря.

Кърлин тръгна към детективския отдел и ми даде знак да го последвам, като небрежно говореше в движение:

— Когато ни каза да ти се обадим, тя спомена, че се занимаваш с просрочването на ипотеката й.

— Вярно е.

— Сестра ми се разведе и сега е в подобно положение.

Ето какво било. Танто за танто.

— Да разговарям с нея ли искаш?

— Не, интересува ме само дали е по-добре да водиш борба, или просто да приключиш с въпроса.

Когато влязохме в детективския отдел, се почувствах така, сякаш изведнъж съм се върнал във времето. Чиста проба 70-те години на XX век, с линолеум на пода, стени, боядисани в два различни нюанса на жълтото, и сиви казионни бюра с гумени ленти по ръбовете. Докато чакаше партньорката му да се върне с моята клиентка, Кърлин остана прав.

Извадих визитка от джоба си и му я подадох.

— В момента разговаряш с борец, ето отговора ми. Не мога да поема делото й, защото с тебе сме в конфликт на интереси. Но й кажи да позвъни в кантората и ще я свържем с някой добър колега. И да не забрави да спомене твоето име.

Той кимна, после вдигна едно дивиди от бюрото си и ми го връчи.

— Спокойно мога да ти го дам още сега.

Погледнах диска.

— Какво е това?

— Разговорът ни с твоята доверителка. Веднага ще се увериш, че сме прекратили още щом чухме вълшебните думички: искам адвокат.

— Ще проверя, детектив. Ще ми кажеш ли защо сте я нарочили?

— Естествено. Тя е заподозряна и са й предявени обвинения, защото го е извършила и направи самопризнания преди да поиска да се обадим на адвоката й. Много съжалявам, но ние играхме по правилата.

Огледах диска като че ли е самата ми клиентка.

— Искаш да кажеш, че се е признала за виновна в убийството на Бондюрант, така ли?

— Не чак толкова многословно. Но думите й съдържат признания и противоречия. Ще спра дотук.

— Случайно да ви е казала толкова многословно защо го е извършила?

— Нямаше нужда. Пострадалият е щял да й отнеме дома. Това си е предостатъчен мотив. По отношение на мотива сме железни.

Можех да възразя, че греши, че аз възпрепятствам обявяването на ипотеката за просрочена. Обаче си замълчах по този въпрос. Работата ми се изразява в това да събирам информация, не да давам такава.

— Нещо друго, детектив?

— Нищо, което в момента да искам да споделя с тебе. Ще трябва да почакаш, докато получиш останалата част от следствения материал.

— Ще почакам. Назначен ли е вече прокурор?

— Поне аз не съм чувал.

Кърлин кимна към дъното на помещението и аз се обърнах. Водеха Лиза Трамъл към вратата на една от стаите за разпити. Имаше класическия вид на сърна, попаднала под лъчите на автомобилни фарове.

— Имаш петнайсет минути — каза Кърлин. — И то само защото съм великодушен. Няма нужда да воюваме.

Поне засега, помислих си, докато отивах към стаята за разпити.

— Ей, чакай малко — извика подире ми детективът. — Трябва да ти проверя чантата. Правилник, нали знаеш.

Имаше предвид облицованото ми с кожа алуминиево куфарче. Можех да възразя, че претърсването нарушава адвокатската тайна, но исках да поговоря с клиентката си. Върнах се, поставих куфарчето на един плот и го отворих. То съдържаше само папката на Лиза Трамъл, нов бележник, новите договори и новото адвокатско пълномощно, което бях разпечатал в колата на идване. Лиза трябваше да го подпише, тъй като щях да я представлявам в наказателно дело.

Кърлин му хвърли един поглед и ми даде знак да го затворя.

— Ръчно обработена италианска кожа — отбеляза той. — Прилича на модерно куфарче на наркодилър. Да не си се свързал не с когото трябва, а, Холър?

И пак ми отправи онази котешка усмивка. Полицейският хумор си е уникален навсякъде по света.

— Всъщност наистина принадлежеше на куриер — отвърнах. — Клиент. Но там, където отиваше той, повече нямаше да му трябва, затова го взех. Искаш ли да видиш тайника? Малко мъчно се отваря.

— Друг път. Бива си те.

Затворих капака и пак тръгнах към стаята за разпити.

— И кожата е колумбийска — прибавих пътьом.

Партньорката на Кърлин ме чакаше пред вратата. Не я познавах, но не си направих труда да се представя. Никога нямаше да се сприятелим и реших, че е от ония, дето ще ми счупят ръката от стискане, само и само да направят впечатление на шефа си.