Майкъл Конъли - Петата поправка

Карахме всеки клиент да попълва подробен списък с контакти, защото понякога е трудно да ги откриеш за съдебните заседания — и да ги накараш да платят за работата ти.

— Ще се заема — обеща Лорна. — Успех, Мики.

— И на тебе.

Затворих и се замислих за Лиза Трамъл. Всъщност не бях особено изненадан, че са я арестували за убийството на човека, който се опитваше да я лиши от дом. Не, не бях смятал, че ще се стигне дотам. Ни най-малко. Но дълбоко в душата си бях знаел, че ще се стигне до нещо.

Бързо взех парите на госпожа Пеня и й дадох квитанция. Подписахме договора и тя получи екземпляр от него. Записах номера на кредитната й карта и тя обеща, че докато работя за нея, в картата ще има по двеста и петдесет долара месечно. Накрая й благодарих, стиснах й ръката и наредих на Рохас да я придружи до входа на къщата й.

През това време отворих багажника с дистанционното и слязох от колата. Багажникът е достатъчно голям, за да побере три кашона с папки и всичко нужно за офиса ми. Намерих папката на Трамъл в третия кашон и я извадих. Взех и модерното куфарче, с което ходех в полицията. Когато затворих капака, видях, че върху черната боя със спрей е нарисувано стилизирано число 13.

Изругах.

Огледах се. В предния двор през три къщи играеха две хлапета, които бяха прекалено малки, за да рисуват графити. Иначе улицата пустееше. Бях смаян. Не само че не бях чул или забелязал „оскверняването“ на колата ми, извършено, докато разговарях с клиентката вътре, но и едва минаваше един, а знаех, че повечето гангстери стават от леглото, за да посрещнат деня и всички негови възможности, чак късно следобед. Те са си нощни птици.

Тръгнах към отворената врата с папката и куфарчето и видях, че Рохас стои на площадката пред вратата и си приказва с госпожа Пеня. Подсвирнах и му дадох знак да побърза. Трябваше да тръгваме.

Качих се в линкълна. Получил посланието, шофьорът ми дотича, скочи зад волана и попита:

— В Комптън ли?

— Не, промяна в плана. Трябва да отидем във Ван Найс. Бързо.

— Добре, шефе.

Той потегли обратно към шосе 110 — за да стигнем до Ван Найс, трябваше да се върнем до центъра и вече оттам на север по 101-во. Губене на време, но нямаше друг начин.

— Какво си приказвахте на вратата? — попитах.

— Разпитваше ме за вас.

— Какво по-точно?

— Според нея не би трябвало да имате нужда от преводач, нали разбирате.

Кимнах. Имаше такова нещо. Благодарение на майчините ми гени повече приличам на роден южно от границата, отколкото на север от нея.

— Освен това питаше дали сте женен, шефе. Казах й, че сте. Но ако искате да се отметнете, няма проблем. Само че ще настоява за отбивка.

— Мерси, Рохас — отвърнах сухо. — Вече й направих отбивка, но ще го имам предвид.

Преди да отворя папката, прегледах списъка с контактите в телефона си. Търсех някой детектив във Ван Найс, който да ми даде малко информация. Ала не намерих. Започвах на тъмно в дело за убийство. Лошо.

Затворих джиесема и го включих да се зарежда, после се заех с папката. Лиза Трамъл ми бе станала клиентка, след като отговори на стандартното писмо, което пращах на всички собственици на имоти с просрочени ипотеки. Едва ли бях единственият лосанджелиски адвокат, който правеше така. Кой знае защо обаче Лиза отговори на моето, а не на техните писма.

Като адвокат на свободна практика се научаваш да си подбираш клиентите. Понякога обаче бъркаш в избора. Лиза беше един от тези случаи. Нямах търпение да започна на новото си поприще. Търсех клиенти, които са в безизходица или от които са се възползвали. Хора, прекалено наивни, за да знаят правата и възможностите си. Търсех онеправдани и си мислех, че Лиза е такава. Тя несъмнено отговаряше на портрета. Щеше да изгуби дома си заради обстоятелства, излезли извън нейния контрол. И се оказа, че кредиторите й са възложили делото на фирма, която е действала набързо и даже е нарушила закона. Сключих договор с Лиза, подготвих й хонорарен план и поведох битката. Делото си го биваше и го поех с желание. Но после тя стана истинска напаст.

Лиза Трамъл беше трийсет и пет годишна, омъжена, майка на деветгодишния Тайлър. Домът им се намираше на Мелба Авеню в Удданд Хилс. Двамата с мъжа й Джефри купили къщата през 2005-а, когато тя преподавала обществени науки в гимназията „Грант“, а съпругът й продавал коли в представителството на БМВ в Калабасас.

Ипотеката на къщата с три спални възлизаше на 750 хиляди долара, а стойността й беше оценена на 900 хиляди. По онова време пазарът процъфтяваше и лесно се взимаше ипотека. Обърнали се към кредитен брокер, който им намерил нисколихвен кредит с балонно плащане на петата година. Впоследствие заемът бил включен в инвестиционен пакет от ипотеки и прехвърлян два пъти, преди да се озове в Уест Ланд Файненшъл, клон на Уест Ланд Нешънъл, лосанджелиска банка, чиято централа се намираше в Шърман Оукс.