Майкъл Конъли - Петата поправка

Кимнах. Бях впечатлен.

— И кой е този Дрискъл?

— В документите на ФКТ името му фигурираше в графата „информационни технологии“ — отвърна Сиско.

— И аз се обадих в ай ти отдела в АЛОФТ и попитах за него. Отговориха ми, че Доналд Дрискъл е работил там, но трудовият му договор изтекъл на първи февруари и не бил продължен. Напуснал е.

— Започнахте ли да го търсите?

— Да. Обаче това име е широко разпространено и върви бавно. Веднага щом открием нещо, ти пръв ще научиш.

Проверката на имена от частния сектор винаги отнема време. Друго си е да си ченге и просто да въведеш името в една от многобройните база данни на правоохранителните органи.

— Не се отпускайте — казах. — Цялата игра може да е тук.

— Не се безпокой, шефе — усмихна се Сиско. — Никой не се отпуска.

Доналд Дрискъл, трийсет и една годишен, бивш служител в АЛОФТ, живееше в Белмонт Шор, Лонг Бийч. В неделя сутрин двамата със Сиско отидохме да му връчим призовка, като се надявахме, че ще приеме да си поговорим, преди да го разпитам на свидетелската скамейка.

Рохас се съгласи да работи през почивния ден, за да компенсира донякъде предишните си провинения, така че със Сиско седяхме отзад и той ми излагаше заключенията си от последните си разследвания по убийството на Бондюрант. Нямаше съмнение, че елементите на защитата си застават по местата, и Дрискъл спокойно можеше да се окаже свидетелят, който ще положи последния щрих.

— Знаеш ли, може и да спечелим, ако Дрискъл ни помогне и каже това, което си мисля — отбелязах аз.

— Което е съмнително — отвърна Сиско. — Виж, трябва да сме готови за всичко с тоя тип. Защото спокойно може и да е той. Знаеш ли колко е висок? Един деветдесет и пет. Пише го в шофьорската му книжка.

Погледнах го.

— Която не би трябвало да съм видял, но до която случайно имам достъп — прибави моят следовател.

— Не ми съобщавай за извършени престъпления, Сиско.

— Просто казвам, че съм видял информацията от книжката му, нищо повече.

— Добре. Да оставим нещата така. Та какво предлагаш да направим, когато отидем там? Аз си мислех просто да почукаме на вратата.

— Да. Но въпреки това трябва да внимаваш.

— Ще се скрия зад тебе.

— Да, ти си истински приятел.

— Така си е. И между другото, ако утре те призова да свидетелстваш, ще се наложи да дойдеш с риза с ръкави и яка. Трябва да си представителен бе, човек. Не знам как те търпи Лорна.

— Търпи ме по-дълго, отколкото тебе.

— Да, тук си прав.

Обърнах се и погледнах през прозореца. Имах две бивши жени, които навярно бяха най-добрите ми приятели. Но само толкова. Бях ги имал, ала не бях успял да ги задържа. Какво говореше това за мен? Живеех с мечтата, че някой ден тримата с Маги и дъщеря ми пак ще заживеем като едно семейство. Само че това никога нямаше да се случи.

— Добре ли си, шефе?

Отново се обърнах към Сиско.

— Да, защо?

— Не знам. Изглеждаш малко неуверен. Защо не ме оставиш аз да почукам на вратата и ако той се съгласи да говори, ще ти кликна по мобилния.

— Не, ще го направим заедно.

— Ти си шефът.

— Да, аз съм.

Обаче се чувствах като неудачник. И в този момент реших да променя нещата и да намеря начин да се спася. Веднага след процеса.

Белмонт Шор има атмосфера на крайбрежно градче, въпреки че е квартал на Лонг Бийч. Дрискъл живееше в морскосиньо-бяла двуетажна кооперация в стила на петдесетте години на XX век край Бейшор, близо до кея.

Апартаментът се намираше на втория етаж и имаше външен коридор. Номер 24 беше по средата. Сиско почука и зае позиция отстрани на вратата, оставяйки ме изправен отпред.

— Майтапиш ли се? — попитах.

Той само ме погледна. Нямаше майтап.

Отстъпих настрани. Зачакахме, но никой не отговори, въпреки че още нямаше десет. Сиско повдигна вежди: питаше какво да прави.

Не отговорих. Обърнах се към парапета и погледнах надолу към паркинга пред блока. Няколкото свободни места бяха номерирани. Посочих натам.

— Дай да потърсим двайсет и четвърти номер и да видим дали колата му е тука.

— Ти върви — отвърна Сиско. — Аз ще поогледам наоколо.

— Какво ще поогледаш?

Не виждах нищо за проверяване. Един и половина метровият коридор минаваше пред всички апартаменти на втория етаж. Нямаше мебели и колела, само бетон.

— Ти просто иди да видиш на паркинга.

Слязох долу. След като се наведох да надникна под предниците на три коли, за да прочета написания на тротоара номер, разбрах, че номерата не съответстват на апартаментите. В кооперацията имаше дванайсет квартири, от 1 до 6 на долния и от 21 до 26 на горния етаж. Паркинг местата обаче бяха номерирани от 1 до 16. Предположих, че по тази схема Дрискъл трябва да е на номер 10, ако всеки апартамент разполага с място за паркиране, което ми се стори логично, тъй като имаше само шестнайсет места и видях, че по две са предназначени за гости и инвалиди.