Катрин Невил - Магическият кръг

— А, не! — категорично заявих и бутнах главата му обратно, след което подадох раницата на Оливие. — Само това ни липсва в този момент — котка зад борда. Сега ти ще го контролираш. — Насочих показалец към Язон. — Никакви херинги повече от хазяина, ако не се държиш прилично, докато ме няма.

Когато хванати за ръце двете с Бамби нагазихме, усетих, че ме обзема паника. Водата беше далеч по-студена и по-бърза, отколкото очаквах. Дадох си сметка защо Сам ме бе довел тук в края на лятото — в най-горещия и най-безводен сезон на годината, когато поради сушата и горещината започва времето на пожарите.

Бяхме тук малко след периода на топене — водите са най-студени и най-пълноводни. Движеха се с такава скорост, че направо те изблъскваха от камъните. Налагаше се да приплъзвам стъпала, защото вдигнеш ли крак малко по-високо, другият направо не може да издържи на напора. В началото водата стигаше до прасеца, но нагазехме ли до колене, бе повече от ясно, че няма да успеем да продължим.

Канех се да предложа на Бамби да се върнем обратно на брега и тъкмо набирах сили да започна да викам, за да ме чуе въпреки грохота на водопада, когато нещо на отсрещния бряг привлече вниманието ми.

Високата стройна фигура на Сам се появи на петнайсетина метра пред нас, огряна от яркото слънце. Бе вдигнал ръка и ни даваше знак да не мърдаме от мястото си, след което изрита мокасините си настрани и нагази в реката. Когато доближи на достатъчно разстояние, забелязах, че около кръста му е увито въже, вероятно завързано за дърво на брега. Протегна ръце към нас, стисна ме за рамото и се наведе над ухото ми, за да чувам.

— Слава богу! Нека да закрепя въжето за отсрещния бряг и ще ви преведа.

Изчакахме Тъмната мечка да улови края му и да го увие за здраво дърво, след което хванати за въжето стигнахме брега. В най-дълбоките места водата не стигаше повече от метър, но бях изтощена от напрежението да стискам спасителното въже и да пазя равновесие. Бамби не изглеждаше по-добре.

Сам започна да се катери по стръмния склон, като от време на време се обръщаше, за да ни подава ръка. Сетне безмълвно — твърде близо вече бяхме до водопада, за да се чуваме, дори да крещяхме — Сам се покатери на тясна скалиста площадка, протегна ръце към Бамби и я подхвана през кръста, докато аз помагах отдолу. И тогава се случи нещо, което ме ужаси.

Сам, обгърнат в кълбета мъгла от водните пръски, стоеше бос на скалистия ръб, само на няколко сантиметра от Бамби, дългите кичури влажна черна коса се преплитаха с русите й къдри. Тъмните сребристи очи се усмихваха на нейните със златисти петънца. Силна болка ме прониза.

Какво ми ставаше? Моментът никак не ми се виждаше подходящ за прояви на глупава ревност. Освен това коя бях аз да изпитвам подобно нещо? Аз, която въпреки множеството предупреждения, се впуснах в чувствената си одисея? Нещо повече, трябва да призная, че Сам никога, абсолютно никога, не бе дал никакъв знак — с дума или жест, че ние с него бихме могли да споделим някакви други чувства освен тези на кръвни братя. В такъв случай защо не можех да се дистанцирам достатъчно или да изпитам за него същата обич, откритост, доверие и подкрепа, които той демонстрира за мен в момента, в който разбра какво изпитвам към Волфганг Хаузер? Господи, просто не можех! Докато ги наблюдавах, имах усещането, че някой е забил нож в сърцето ми и го върти. Моментът никак не беше подходящ да загубя контрол.

И все пак следващите няколко секунди, които ми се сториха часове, тревожната мисъл, че Сам и Бамби потъват в погледите си, не ми даваше мира. Сам я спусна бавно в цепнатината в скалата и протегна ръце и за мен.

Докато ме спускаше на скалното стъпало, доближи устни до ухото ми и извика:

— Коя е тя?

По аналогичен начин доближих ухото му и изкрещях:

— Сестра ми!

Той се дръпна изненадано, вперил в мен изумен поглед, след което се разсмя, макар да не чух звук.

Фенерът на Сам ни поведе към блестящия лабиринт, издълбан през вековете в твърдата скала. Навлязохме в тунела, докато шумът на водопада се отдалечи достатъчно, та можем да чуваме гласовете си. Едва тогава ги представих един на друг.

— И така, приятели — проехтя гласът на Сам, отразен от сталактитните стълбове на кристалната пещера, — бих искал да спрете, за да се възхитите на тази недокосната от човека красота, но се боя, че ни очакват по-сериозни задачи.

— Двете с Бетина, а и Оливие, имаме да ти разказваме твърде много неща — опитах се да му обясня. — Може би няма да е безопасно да вадим ръкописите на Пандора от укритието им… Предполагам са тук… Докато не чуеш онова, което имаме да ти разкажем. А и не би могъл да намериш по-сигурно място от това тук.