Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Някой искаше Лин да я намери.

Нещо в нея й казваше, че това са измишльотини, но тя вече тичаше обратно по пътеката. Клоните я блъскаха докато бягаше като луда, изобщо не мислеше да спазва правилното темпо, а в главата й имаше само една мисъл: „Бягай надалече, далече, далече…“ Никак не я интересуваше дали изглежда смешна или не, искаше само да избяга от гората и да излезе на открито. Още един завой на пътеката и краят на гората щеше да се види. Дишаше шумно, погледът й пробягваше по дърветата наоколо, очакваше всеки момент някой да се появи от там. Нямаше никого. Когато доближи до последния завой, почти простена. Още малко и вече усещаше първите признаци на облекчение, когато нещо дръпна крака й и тя падна на земята.

Нямаше време да реагира. Стовари се тежко и за миг остана без въздух. Не можеше нито да диша, нито да мръдне. Зашеметена, с мъка успя да си поеме дъх, после още един, мирисът на влажна глинеста почва проникваше в гърлото й. Все още замаяна, тя се обърна да види в какво се е спънала. В началото не осъзна точно какво вижда. Единият й крак бе неудобно изпънат напред, а глезенът изкривен настрани. Омотана около него проблясваше риболовна корда. Вгледа се и видя, че всъщност не е корда.

Тел.

Когато разбра какво се е случило, вече беше твърде късно. Докато се мъчеше да се изправи на крака, една сянка падна върху нея. Нещо притисна лицето й и я задуши. Опита се да се дръпне назад и да избяга от лепкавата миризма на химикал, краката и ръцете й се бореха с всичка сила. Не беше достатъчно. Силите я напускаха. Съпротивата й отслабна и постепенно я обгърна тъмнина. Не! Опитваше се да се съпротивлява, но потъваше все по-дълбоко в мрака, като камъче хвърлено в кладенец.

Дали е изпитала последно чувство на почуда преди да загуби съзнание? Възможно е, но то е било за кратко.

Съвсем за кратко, наистина.

За останалите жители на селото денят започна както обикновено. Може би хората бяха малко по-неспокойни и развълнувани от непрекъснатото присъствие на полицията и неизвестната самоличност на убитата жена. Бяха станали част от истинска сапунена опера, мелодрама с център Манхам. Наистина една жена беше мъртва, но за повечето хора тази трагедия беше някак далечна и поради това не толкова ужасяваща. Макар и да не го казваха на глас, всички предполагаха, че става въпрос за чужд човек. Нали ако беше местен, щеше да се разбере? Нали някой щеше да съобщи, че жертвата е изчезнала, и престъпникът щеше да бъде заловен. Не, много по-вероятно беше да е някой непознат, някой скитник от града, качил се на погрешната кола и озовал се тук. Затова повечето гледаха на случващото се като на забавление, рядко удоволствие, на което можеха да се насладят без ужас и мъка.

Дори фактът, че полицията разпитваше за Сали Палмър, не бе достатъчен да промени усещането. Всички знаеха, че е писателка и често пътува до Лондон. Хората добре помнеха лицето й и не можеха да го свържат с останките, намерени в мочурището. Манхам не приемаше нещата сериозно и много бавно осъзнаваше факта, че съвсем не е страничен наблюдател, а център на събитията.

Това щеше да се промени преди настъпването на вечерта.

За мен нещата се промениха в единайсет сутринта, когато Макензи ми се обади по телефона. Спах лошо и отидох в кабинета си рано, за да се опитам да прогоня от съзнанието си призраците, които ме преследваха нощем. Когато телефонът на бюрото ми иззвъня и Джанис каза кой ме търси, отново усетих, че стомахът ми се свива.

— Свържи ме.

Паузата, която настъпи, беше безкрайна, но на мен ми се искаше да продължи още.

— Разбрахме чии са пръстовите отпечатъци — започна Макензи без предисловие. — На Сали Палмър са.

— Сигурни ли сте? — запитах глупаво.

— Няма никакво съмнение. Отпечатъците съответстват на тези от къщата й. А и тя е била регистрирана. Като студентка са я арестували по време на някакъв протест.

Не ми бе направила впечатление на войнствен човек, но всъщност не успях да я опозная добре. И никога нямаше да успея.

Макензи не беше приключил:

— Сега, когато със сигурност знаем коя е, вече можем да придвижим нещата. Но може би ще ви е интересно да чуете, че все още не сме открили човек, който да я е виждал след празненството в кръчмата.

Той изчака. Може би този факт трябваше да ми говори нещо. Имах нужда от малко време да събера мислите си.

— Искате да кажете, че сметките не излизат?

— Не и ако е мъртва от девет-десет дни. Изглежда твърде вероятно да е изчезнала преди почти две седмици. Остават няколко дни, за които не знаем нищо.