Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— От години чакам да разкажа тези неща, синко. От години.

Барбара Фенуик е била убита шест дни преди петнайсетия си рожден ден. Ако бе жива, сега щеше да е на двайсет и седем години. Обезобразеният й труп е бил открит в полуразрушен туристически заслон над града. Била е удушена. Имало е признаци, че е била принудена към сексуално общуване против волята си, но не са били намерени следи от сперма в или около трупа. Необичайното в това престъпление е било естеството на раните. Докато повечето психопати обезобразяват половите органи на жертвите си, този убиец бил смазал дясната ръка на момичето, така че приличала на кървава каша, в която не можели да се различат отделни частици. Нещо още по-странно — патоанатомът е бил категоричен, че това смазване е резултат на постепенно увеличаван натиск, а не на един-единствен силен удар.

Полицаите, натоварени със следствието, не успели да намерят никакъв смисъл във всичко това.

Хората, открили трупа, били извън всяко подозрение — в продължение на шест дена преди въпросната дата са се движели заедно, на туристически преход. Родителите й, отчаяни от нейното изчезване шест дни по-рано, също били извън подозрение. Доказано било, че поне два дни след датата на изчезването си момичето е било живо и здраво, а от момента на изчезването при майка й и втория й баща имало постоянно поне по един полицай. Родителите твърдели, че дъщеря им се чувствала добре у дома, че никога не би избягала, и че сигурно е била отвлечена. Следователите не били много склонни да им вярват, защото Барбара била взела със себе си най-хубавите си дрехи и била излъгала родители те си къде ще ходи след училище в деня, когато изчезнала. На всичкото отгоре избягала и от училище, и то не за първи път.

Следователите не виждали никаква логика в случая.

Барбара Фенуик не е била буйна и неконтролируема. Нямала досие в полицията, приятелите й твърдели, че изобщо не пиела, освен някоя чаша сладко ябълково вино, че не употребявала наркотици и че била девствена. Последният й приятел, с когото скъсала месец преди да изчезне, твърдял в показанията си, че никога не били стигали „до крайност“, и че бил убеден, че е девствена. Имала много добър успех и искала да постъпи в училище за медицински сестри.

За последен път била видяна в автобуса, който пътувал от родния й град към Манчестър, сутринта на същия ден, в който изчезнала. Казала на съседката, която я видяла, че има час в стоматологията, защото я болял мъдрец. Впоследствие майка й заявила, че Барбара нямала поникнали мъдреци, факт, потвърден и от патоанатома.

Следователите не виждали никаква логика в случая.

Нищо в поведението й не подсказвало, че е способна на крайна постъпка. Последната събота, преди да изчезне, ходила на дискотека заедно с няколко свои приятели. В дискотеката била организирана среща на Джако Ванс с негови почитатели — той раздава автографи с благотворителна цел. Приятелите й свидетелствали, че тя се забавлявала чудесно.

Всички тези неща не говорели нищо на следователите.

Затова пък говореха много на Леон Джексън.

Размерите на каменната плоча бяха толкова точно изчислени, че тя дори не издаваше зловещия стържещ звук, познат от филмите на ужаса. Когато с помощта на слаб електрически ток се упражнеше налягане в една определена точка, плочата тихо се завърташе на 180 градуса, разкривайки стъпала, които водеха надолу, към малката крипта. Никой не подозираше, че криптата под някогашния параклис все още съществува. Джако Ванс натисна ключа на осветлението. Остра флуоресцентна светлина обля подземието и той заслиза надолу.

Първото нещо, което му направи впечатление, беше миризмата. Усети я още преди да бе слязъл достатъчно ниско, за да види съществото, което някога е било Дона Дойл. Миризмата от гниенето на смазана плът се смесваше с дъх на немита, горяща в треска кожа и острата смрад откъм химическата тоалетна. Той усети, че му се повдига, но си припомни, че е долавял и по-тежки миризми в отделението за терминални случаи, където лежаха хора с тела, бавно разяждани от гангрена, която ампутациите не бяха могли да спрат. Не беше точно така, но трябваше да се стегне по някакъв начин.

Когато стигна най-долу, той спря и се зае да оглежда жалкото същество, което се притискаше към студената каменна стена, като че ли се надяваше, че може да я пробие и да избяга от него.

— Ама че си гнусна — каза той презрително и продължи да съзерцава сплъстената й коса, възпалените рани и мръсотията, която бе полепнала по нея, докато се бе лутала из тъмното.