Джон Конъли - Жътварите

Това отношение се промени, след като се запозна лично с Луис и усети физическото му излъчване. А то щеше да хвърля постоянна сянка върху онова, което преди появата му бе напълно нормален, законен бизнес. Присъствието на Ейнджъл донякъде смекчи ситуацията, но страшната сянка остана и двамата с Уили работиха под хладното й було в продължение на много години. И по този повод Арно негодуваше постоянно, макар и тайно.

Сега Луис и Ейнджъл бяха в беда. Арно знаеше, че предприетите от тях действия са в отговор на случилото се по-рано. Разбираше, че не са имали особен избор в това отношение. Даваше си сметка, че сигурността на Уили и неговата собствена до голяма степен зависят от техния успех и собственото им оцеляване. А в същото време се страхуваше. Съзнаваше, че надвисналата заплаха е ответна мярка срещу минали действия на Луис. Никой не убива ей така, без нищо. И не искаше Луис и Ейнджъл да умират, но му беше ясно защо някой друг желае тяхната смърт.

Внезапно Уили се изправи и трескаво започна да рови в купищата бумаги по бюрото. Избута встрани кутия с болтове и гайки, тя падна на пода и се разсипа. С нея се разпиляха и цял куп неплатени сметки, но този път намери онова, което търсеше. Беше парцаливото тефтерче с адреси и телефони. Разлисти го и се спря на сектора Н–П.

— На кого ще се обаждаш? — любопитно запита Арно, дори се опита да се пошегува. — Да не би на някое ченге, а?

По лицето на Уили заигра странна усмивка. Това не се хареса на помощника, той си каза, че шефът май започва да изкукуригва.

— В известен смисъл на думата, да — бе тайнственият отговор.

Сетне взе химикалка и започна да пише номера — първо 1, сетне 2-0-7 и тогава Арно се досети с кого иска да се свърже. Наля си уиски, доля и на Уили.

— Е, късмет! — вдигна чашата той.

Ще вика Детектива , значи нещата определено ще загрубеят. Само дано да не пострада той или Уили.

Последният тръгна към бара на Нейт, за да се обади оттам. Опасяваше се, че ФБР подслушва телефонната линия на сервиза. А може да са му поставили скрит микрофон в офиса? Но пък въпреки ужасната бъркотия там познаваше до сантиметър своята територия. И най-малката промяна би привлякла вниманието му. Телефонът обаче бе съвсем друго нещо. Гледаше телевизия редовно, знаеше, че техниката от времето на студената война бе останала безвъзвратно в миналото. Отдавна вече нямаше нужда да пъхат разни устройства в слушалката. Сега разполагаха с невероятни възможности. Могат да познаят и какво си закусвал например — насочват някаква джунджурия към корема ти и готово. И с джиесема трябваше човек да внимава. Луис му бе обяснил колко лесно е да го засекат. Защото апаратчето действа като портативен електронен маяк дори и когато е изключено. Затова единственият номер да се направиш невидим е да извадиш батерията. Тези неща безпокояха Уили повече от всичко друго. Вярно, не би отишъл да живее някъде в изолация на майната си, но пък не му се искаше да улеснява копоите от явните и тайните служби. Ужасно ненавиждаше възможността някой да го подслушва и следи къде ходи. При това съзнаваше, че поради връзката му с Луис може да разследват евентуално и него. Значи си струваше човек да е предпазлив.

Когато влезе в бара, Нейт махна с ръка в знак на поздрав, но Уили отвърна само с гримаса, защото мислеше за друго.

— Едно кафенце? — предложи Нейт.

— Налага ми се да използвам твоя телефон — помоли Уили и кимна към задната част на бара, където бе насядала шумна компания млади жени в съседство със стенния монетен апарат. Нейт долови напрежението в гласа и изражението на новодошлия. Ясно бе, че има спешна нужда да води дискретен разговор.

— О, да. Разбира се, влез в офиса и затвори вратата.

Уили благодари и бързо се вмъкна в уютното помещение. Телефонът бе стар, с шайба и той изруга: веднъж да бърза и да му се случи такава антика! Първо набра службата за телефонни услуги и остави съобщение за Луис и Ейнджъл. Формулира го с точните думи на Милтън и термина „отказ“ с надеждата, че все някой от двамата ще провери дали има нещо за тях. Сетне се обади в Мейн. Детектива не си беше у дома, затова реши да го потърси в портландския бар, където работеше сега. Как обаче се казваше пустото заведение? Загуби време, но се сети — „Голямата изчезнала мечка“! Номера взе от 411. Отсреща отговори жена, каза му да почака. Някъде отзад приглушено звучеше музика, Уили се притесни още повече. След малко Паркър се обади.

— Уили Бру съм — рече механикът задъхано.