Джон Конъли - Жътварите

Спряха недалеч от Абилийн, за да се отбият в бара на стар познат. Там обаче ги зърна шегаджия на име Пурбридж Дентикът и пусна няколко жлъчни майтапа за тъжната кончина на Дебър. Наложи се да го изчакват на тъмния паркинг, за да му дадат един хубав урок. Всъщност преби го Григс почти сам, насини лицето и откачи челюстта му, едното ухо остана да виси само на парче кожа. Това да е послание към другите, да се научат на малко уважение.

И всичко това заради Дебър, мислеше Олдърмън, докато отиваха на запад. Изобщо не го харесваше, а сега се налагаме да пътуват дни наред, за да очистят някакъв си хлапак, и то само защото Дебър не можеше да удържа шибания си ненормален нагон. Е, ама така трябваше. Момчето ще си плати, ще послужи за назидание, а хората ще знаят, че Олдърмън и Атлъс са хора на място. Друг начин нямаше. Иначе беше само бизнес. Единствено бизнес.

Ресторантчето се намираше на булевард „Нешънъл“, недалеч от кино „Пусикат“. Построено още през 1928 г. като „Буш Тиътър“, през различни етапи на своята история то се бе наричало „Нешънъл“, „Обилайн“, „Перис“, а през 60-те го включиха в порноверигите.

Луис пристигаше на работа сутрин много рано — малко след пет часа. По това време „Пусикат“ тъмнееше, изглеждаше като дълбоко заспала след тежка нощна работа стара уличница. Когато си тръгваше обаче, някъде десет-дванайсет часа по-късно, отвън вече се виеха дълги опашки от мъже. Собственикът на ресторантчето г-н Васич обичаше да казва иронично:

— Тия не стоят вътре по много, стига им и първата прожекция.

Над вратата на заведението висеше неонов надпис в розово и жълто „Васич: ресторант номер 1“. Луис вършеше каквото му кажеха — на практика всичко необходимо за функционирането на ресторанта, като се изключи готвенето и прибирането на парите от клиентите. Миеше съдовете, влачеше продукти, белеше картофи, лъскаше подовете, изхвърляше боклука. Важно задължение бе поддържането на хигиената е тоалетните и особено редовната смяна на хартия. За всичко това получаваше по долар и четирийсет на час, от което собственикът удържаше по двайсет цента за храни и квартира. На седмица му се събираха 60 работни часа без неделите, които бяха почивни. Понякога идваше и в неделя — да оправи счетоводните книги. Работеше не повече от час — два и за това г-н Васич му плащаше твърдата сума от 5 долара. Не задаваше въпроси, пестеше парите, харчеше много умерено, само понякога ходеше на кино в неделя следобед. Храната не беше лоша. Спеше в стая на горния етаж, откъдето нямаше достъп до самия ресторант, а тоалетната беше в коридора. Останалите стаи там се използваха като складови помещения срещу заплащане, а в част от тях бяха натрупани стари мебели и обзавеждане.

След първите две седмици работа Луис хвана автобус за Тихуана. Там обикаля улиците няколко часа, докато попадна на магазин за оръжие. В него си купи „Смит & Уесън“ 38-и калибър и две кутии патрони. На развален английски човекът зад тезгяха обясни как се разглобява и смазва оръжието, но се наложи да му го покаже и нагледно. Подари му още четка за протриване на цевта и тубичка оръжейно масло. Сетне Луис тръгна да търси хлебарница, ядеше му се пресен хляб. Оказа се, че всички хлебопекарници и магазини за продажба на тестени изделия бяха затворени. Обясниха му, че има забрана: в държавния склад в Мексикали наред с брашното и зърното държали някакъв пестицид. Престъпната небрежност довела до смъртта на няколко деца и сега имало разследване, а междувременно въпросните заведения били затворени по нареждане на местните власти. Нямаше как — купи си половин пиле, завито в спаружено листо от маруля, и се върна в САЩ.

Следващата неделя измъкна стар велосипед от складовите помещения на г-н Васич. Беше си го харесал отдавна. Напълни пътна чанта с празни бутилки от безалкохолни напитки, добави питейна вода, един сандвич и няколко сладки гевречета, а пистолета скри на дъното. Сетне яхна колелото и отпраши далеч извън града. Намери удобен дол, скри велосипеда в храсталака, нареди празните шишета по скалите в единия му край и започна да стреля по тях. Когато ги изпочупи, на тяхно място сложи камъни. Беше му за пръв път, но бързо свикна с тежестта на оръжието, със спусъка и трясъка на изстрелите. Разстоянието до мишените бе между пет и осем метра, но си казваше, че вероятно ще му се наложи да стреля отблизо. Когато се увери, че владее оръжието сравнително добре, зарови изпочупените стъкла, грижливо събра гилзите до една и се върна в града. Този вид практика продължи недели наред, само че се наложи да си купува още патрони.