Джон Конъли - Жътварите

Иска му се убийците да се върнат — мислеше си той. — И смъртоносната схватка да продължи. Това му харесва.

Не би признал пред когото и да е, че понякога Луис го плаши. Дори и на самия него не би го казал директно, но си даваше сметка, че партньорът му сигурно и сам се досеща. Не се притесняваше, че би могъл да предизвика гнева му. Луис често беше язвителен, езикът му болезнено остър, но тлеещата в него бруталност никога не би се насочила към най-близкия му човек. Всъщност най-много го стряскаше вътрешната необходимост на Луис от насилие. Тя подхранваше самото му съществуване и Ейнджъл просто недоумяваше на какво се дължи това. Вярно, знаеше много за миналото му, но може би не всичко: сигурно имаше неща, които оставаха скрити. Също както и Ейнджъл не бе споделил с него абсолютно всичко за себе си.

Случилото се през ранните години на Луис обаче не бе достатъчно обяснение как момчето се бе превърнало в днешния мъж. Или по-скоро Ейнджъл не можеше да го разбере. В лицето на Дебър Луис бе разпознал майчиния убиец и усетил заплахата за себе си и за жените от семейството. Тогава започнал да крои хладнокръвен план за отмъщение и премахване на опасността. С острия си нюх Дебър си е давал сметка какво би могло да се върти в главата на иначе спокойния на външен вид хлапак. И напълно интуитивно е допуснал, че Луис ще го нападне открито, както постъпват буйните младежи — с нож или евтин пистолет. При това сигурно ще иска да се наслаждава на последните му мигове.

Но момчето се оказа съвсем различно. Още от най-ранно детство в него имаше нещо недосегаемо, неведомо и свръхинтелигентно. Сякаш в младото тяло се бе вселила стара душа. Дебър бе лукав и жесток, а Луис — умен и безстрастен. Дебър бе очаквал удар с нож в корема или изстрел от упор. Но смъртта го изненада и завари неподготвен. Дойде във вид на евтина тенекиена свирка, към която той бе неестествено привързан. Бе я поднесъл към устата си онази фатална сутрин, учуден, че не издава обичайния пронизителен писък, с който командваше семейството и работниците. В следващия миг взривът отнесе лицето и част от черепа му.

Луис не изпита нужда да присъства на организираната от него екзекуция или да се наслаждава на конвулсиите на проснатата в праха окървавена фигура. Прие смъртта на Дебър като нещо напълно естествено и го запомни само по един начин: дребен, издокаран, самовлюбен мъж с любимото си пискало, окачено на врата на синджирче.

Затова не би било вярно да се каже, че този пръв акт на насилие го е повел по определен път, за да го превърне в онова, което представляваше днес. Луис носеше в себе си фатален потенциал по рождение, а катализаторът, отключил тази стихия, съвсем не бе толкова интересен. Важното бе друго: веднъж освободена, тя се бе превърнала в негово второ аз, бе потекла във вените му така естествено както кръвта.

И Ейнджъл е убивал, но с много по-прости мотиви. Отнемал е живот по необходимост, в самозащита, най-често по целесъобразност — просто защото в дадена ситуация не би могъл да постъпи другояче. Не изпитваше угризения за това, нито пък го преследваха образите на убитите. Понякога се учудваше сам на себе си: дали пък в него няма нещо по-различно от другите? Допускаше, че може и да има. Но пък никога не бе изпитвал вътрешен подтик да убива. Не е чувствал необходимост да издирва насилници, да им се опълчва и да мери сили. Да му бе казал някой, че от днес нататък повече няма да държи оръжие в ръка, че ще води кротък и незабележителен живот, би го приел напълно спокойно, стига това да не означава раздяла с Луис. Но именно тук се криеше проблемът. Подобен живот щеше да бъде невъзможен за Луис, следователно би се наложило връзката им да бъде пожертвана. Насилието при Ейнджъл бе резултат от стечение на определени обстоятелства, при Луис то бе първично и стихийно.

Отчасти и по тази причина бяха толкова близки с Паркър вече години наред. Ейнджъл му бе длъжник. По онова време все още полицай, Чарли му помагаше да оцелее в затвора, където излежаващият присъда взломаджия бе попаднал на опасни врагове. Ейнджъл така и не можа да разбере защо той беше постъпил така. Вярно, той знаеше за тежкото му детство и ужасните издевателства, на които е бил подлаган. Но сходна съдба имаха и много други престъпници, някои от тях дори и много по-тежка. Затова беше трудно да обясни помощта и приятелството на полицая със съжаление или съпричастие.

Имаше и нещо друго, много странно: сякаш по онова време Паркър бе надникнал в бъдещето и то бе продиктувало действията му. Всъщност около детектива се случваха множество необичайни неща, те нямаха просто обяснение и понякога граничеха с паранормалното. В същото време той не бе ясновидец, нито пророк, прозиращ в неведомото. Така или иначе основата на приятелската връзка между тях оставаше неясна. По някакви си причини, скрити за нормалните човешки възприятия и разбиране, животът им бе взаимосвързан.