Джон Конъли - Жътварите

Двамата му приятели вече ги нямаше. Умряха млади. Но Уили бе жив и отиде на погребенията им, за да ги изпрати във вечността.

А времето летеше. Така изминаха тези шейсет години: 34 от тях в един и същи бизнес, повечето дори и в същото помещение. Само веднъж възникна критична ситуация, заплашила сигурността на следвоенната му дейност. Това стана, когато бившата му съпруга поиска половината от придобитото през годините на съвместния брак. Беше изправен пред опасността да продаде сервиза, защото макар че имаше постоянна и добре платена работа, нямаше готови пари в банката. В онези години Куинс бе много по-различен от днес.

Сред жителите му нямаше баровци, нито пък хора като днешните, които карат свръхскъпи автомобили и нямат понятие от поддръжката им. Тукашните гонеха колите си до дупка, докато им изпаднат джантите. А сетне идваха при Уили с надежда той да ги побегне, колкото да изкарат още някой друг месец. В онова време по улиците се стреляше наистина, убиваха полицаи, бушуваше гангстерска война. За да въртиш бизнес, трябваше да плащаш рекет. Може и да не плащаш, тогава обаче ще работиш за бандите безплатно. Ще ти докарат някоя надупчена от куршумите голяма лимузина, вътре цялата в кървища, да я кърпиш и пребоядисваш. При това се налага да мълчиш като риба и да я криеш добре, защото ченгетата я търсят под дърво и камък.

Елмхърст и Джаксън Хайтс се превърнаха в Малка Колумбия, а Куинс — в главен входен пункт на кокаиновия трафик в САЩ. Парите се перяха предимно в бюрата за осребряване на чекове и пътническите агенции. В махалата на Уили всеки ден умираха колумбийци. Той дори познаваше неколцина, и трафиканти, и други. Отлично помнеше човек на име Педро Мендес, който агитираше да изберат Сесар Трухильо за президент, защото обещавал война срещу дрогата. И как да го забрави? Оправи колата му един четвъртък, а в събота някой му пусна три куршума в главата.

О, да, друг район беше Куинс тогава, много по-различен от днес. Несъизмерим с Бронкс или Бруклин, разстлан на големи разстояния, а не струпан на височина. Никой не пишеше хвалебствени слова и книги за него. Нямаше свои хора да го митологизират като родения в Бруклин новелист и журналист Пийт Хамил. Не го и познаваха. Станеше ли дума за някакво събитие там, винаги казваха: „Случи се някъде на майната си — на едно място, как ли му беше името? О, да — Куинс.“ А на площ беше същински океан — огромен и непознаваем, изпуснеш ли нещо в него, забрави! — изгубено е завинаги.

Въпреки това Уили обичаше живота там, скъп му беше всеки ден, всеки час. Тогава пък благоверната понечи да му отнеме именно този живот. Намери малко пари назаем, Арно добави всичките си спестявания, но пак не стигаха. На всичкото отгоре собственикът обяви, че ще продава сградата, в която беше сервизът. Уили се видя в пълна безизходица, още повече че имаше 24–часов срок да вземе решение. Как да отпише всичко, което бе постигнал досега, дългогодишните си усилия? И когато вече беше готов да прати всичко по дяволите, на прага на малкия му гаражен офис застана висок чернокож в елегантен костюм под скъпа връхна дреха, за да му предложи изход.

Уили му махна с ръка да влезе. Високият мъж пристъпи в малкото помещение и затвори вратата след себе си. Монтьорът изведнъж изпита странно усещане — за надвиснала опасност. В армията беше механик, но се е налагало и да стреля. Не че е убивал хора, не беше се и опитвал. Повече му прилягаше да ремонтира машини, да сглобява и настройва двигатели, да създава нещо, а не да разрушава или унищожава. А новодошлият имаше точно такова излъчване — сякаш бе роден да убива.

Уили познаваше много хора, които са убивали. Разбира се, и те бяха различни: някои го правят само при крайна нужда. Други са психари, удоволствие е да пребият или застрелят човек. И най-сетне има още една категория — родените за това. Тези, за които убийството е призвание. Този тип е извънредно рядък — представителите му се броят на пръсти. На тях убийството им идва отръки, правят го естествено и сръчно, хладнокръвно, без угризения на съвестта. В тях сякаш пламти хладен огън, контролиран и недосегаем. Отвън не личи, но това е стихия с потенциала на истинско торнадо. Уили винаги избягваше близостта с такива хора. Обаче сега, волю-неволю, пред него беше един от тях.

Отвън бе тъмно, Арно си беше тръгнал. Не че го бе изоставил в труден момент, напротив, даваше си ясна сметка, че може би този ден е последният им тук. Уили обаче го отпрати — искаше да остане сам. Усещаше съпричастието и състраданието му, но сервизът беше негово творение, рожба на собствените му ръце, воля и амбиции. За последно ще преспи тук, заобиколен от предмети и миризми, които обича най-много на този свят. Сетне ще му мисли. Може би ще се наложи да работи на чуждо. Винаги има надежда да успее да спести пари, че отново да започне свой бизнес. В банката проявиха разбиране, но в крайна сметка не помогнаха с нищо. Такава е съдбата на човек, попаднал в капана на болезнен и разорителен развод, с носещ пари, но не и достатъчно доходоносен бизнес.