Джон Конъли - Жътварите

Бяха изминали не повече от миля в посока на взрива, когато видяха първата кола. Беше червена тойота камри и се отдалечаваше от тях. Уили стисна пистолета. Детектива отне газта, позволявайки на тойотата да увеличи разстоянието. Движещият се зад тях джип също намали.

— Какъв е планът сега? — запита Уили.

— Същият както преди — да оцелеем.

По пътя се носеха плътни облаци дим. Те затрудняваха шофирането, но прикриваха придвижването им. Във всеки случай се получи нещо съвсем неочаквано. Наближавайки пожара, за малко не се сблъскаха с тойотата, която се връщаше.

Тя изскочи от димната завеса внезапно и закова. Детектива отведе мустанга вдясно и рязко удари спирачките. Това Даде възможност на Тони да изнесе джипа напред и вляво, блокирайки десните врати на червената кола.

Двамата отпред опитаха да отворят страничните прозорци, за да открият огън. Това бе грешка и тя им струва скъпо. От високата си позиция в джипа Поли ги изпревари с четири куршума в тавана. Шофьорът загина на място, другият бе тежко ранен. Отзад изскочи трети с пистолет, но Детектива даде газ и го помете, изкъртвайки задната врата на тойотата. Сетне излезе в дъжда и клекна до ударения. Видимостта бе лоша, димът дразнеше очите. Уили се поколеба, но последва Паркър навън.

От димната пелена отсреща внезапно изскочиха двама в жълти дъждобрани с рязани пушки. Пръв ги забеляза Уили и понечи да предупреди другите, но се закашля и от устата му излезе неразбрано дърдорене. Гарнър и Поли Фулси слизаха от джипа, а Паркър бе коленичил до тойотата.

Уили насочи браунинга.

За Бога, защо върша това? Смятах, че мога, но съм се лъгал. Вярвах, че идваме, за да помогнем на Ейнджъл и Луис… ще ги измъкнем, ще си тръгнем. Не очаквах стрелби, кръв, издевателства. Не съм убиец като тези хора. Няма и да бъда!

Подухна вятър, пушеците се разсеяха за миг, сетне отново полазиха навсякъде. Като че притъмня. Хората с дъждобраните изчезнаха, сякаш се превърнаха в дим, но това беше измамно.

Върви си! Бягай! Не ти е мястото тук! Просто тръгваш и изчезваш… Никой няма да те види…

Фигурите в жълто се появиха отново. Уили чу изстрелите, зърна пламъчетата в дулата отсреща. Стреля два пъти в мъжа отляво, целеше се в горната част на тялото. Онзи рухна и повече не помръдна. Откъм джипа загърмяха бясно. Падна и другият. Джаки и Тони затичаха към тях и взеха оръжието им. Сетне Паркър поведе другите към догарящия хамбар, но Уили изостана. Спря до убития от него човек и се загледа в лицето му. Изглеждаше на около четирийсет години, възпълен и плешив, с евтини работни панталони и изтъркани боти. Имаше само една рана — в гърдите. Другият куршум го бе отминал.

Механикът клекна и се опита да потисне позива за повръщане. Очите му се замъглиха, предметите наоколо се разлюляха. Чувстваше гняв и срам. Излезе от пътя и седна под едно дърво. Дъждът намаля, но под дървесната корона капеше. Не посмя да стане, усещаше слабост в краката. Облегна се на дебелия ствол и с омерзение захвърли браунинга встрани.

Остана така, затворил очи.

След малко прозвучаха стъпки. Беше Детектива. Лицето му чернееше от дима и саждите. Уили си рече, че сигурно и неговото е в същото състояние.

— Ще продължаваме да търсим — каза Паркър. — Нямаме време, по дирите им очевидно са и други.

— Заслужава ли си? — уморено запита механикът. — Кажи ми, всичко това… трябваше ли да става?

— Виж, не ме питай — отвърна другият хладно. — За мен е важно само едно нещо: те са ми приятели, в момента са загазили здраво.

Сетне чертите му се смекчиха и той протегна ръка. Уили я пое и се изправи с негова помощ.

— Пистолетът ще ти трябва — обади се Паркър.

Механикът погледна лежащото наблизо оръжие.

— Вземи го, приятелю — настоя Детектива и за пръв път в живота си Уили почувства омраза към него.

Но не възрази, прибра браунинга в джоба и се присъедини към групата.

Бентън чу стрелбата, но дори не се и обърна назад. Не смееше. Страхуваше се, че направи ли го дори и за миг, ще загуби представа за посоките, ще се обърка и край. С усилие на волята полуавтоматично местеше крак подир крак, стискаше карабината, за да не я изпусне, и мислеше за онези отпред. Движеше го смътната надежда за отмъщение: ще ги настигне и ще си разчистят сметките. А връзките в мозъка му постепенно изгасваха една след друга като дали на късо бушони. Вече почти не помнеше името си, бе забравил за загиналите в пожара другари. В главата му натрапчиво продължаваше да се върти само една мисъл: виновните за всичко бяха някъде пред него, той трябваше да ги настигне и убие. Веднъж да свърши тази работа, сетне ще почине и повече няма да има болка. Чака го отмора, безкрайно спокойствие, приятен полумрак, като потапяне в гальовно топла морска вода…