Джон Конъли - Жътварите

В момента Бентън и Куин бяха пияни като задници. Господата Лийхейгън, баща и син, сигурно щяха да се вбесят от факта, че техни служители пиянстват в работно време. При това Майкъл наблегна на важността на задачата: двамата от Ню Йорк не бива да напускат района. Трябва да бъдат задържани в него на всяка цена. Всички екипи да бъдат нащрек и да изпълняват нарежданията най-стриктно. Ще има награди и бонуси, ако задачата приключи успешно. Техният екип не беше от главните, но Къртис не желаеше да пропусне евентуалния бонус. За него бе важен всеки цент. Отдавна кроеше планове да избяга от тук — от двамата Лийхейгън, от изроди като Бентън и Куин, от спомена за баща си, който и на смъртното си легло хвалеше отговорния за нещастието му човек. Къртис имаше приятели във Флорида, които ремонтираха покриви. Там, където ураганите нямат край, винаги се намираше работа. Отдавна го канеха да се включи в екипа, особено ако влее и малко капитал. Къртис бе спестил почти четири хиляди долара. Старият Лийхейгън му дължеше още хиляда, а със сегашната задача може би щяха да дойдат и други пари. Бе си определил таван от седем хиляди — шест за включване в общия бизнес и хиляда за текущи разноски във Флорида. И в момента този план изглеждаше напълно реалистичен.

Дъждът барабанеше по качулката, свали бинокъла, за да отмори очите, размърда се, за да намери по-удобна позиция, но не успя и пак продължи да се взира в гората.

Изведнъж мярна сенки сред дърветата. Бяха двама. Сигурно са същите. Потропа на покрива, за да предупреди Бентън. Страничните прозорци бяха свалени, смърдеше на алкохол и тютюнев дим.

— К’во има? — обади се Бентън.

— Виждам ги онези.

— Къде?

— Недалеч от дома на Брукър, движат се на запад.

— Мразя го онова дърто копеле, и жена му, и онзи изрод — сина им. Мамка им! — изруга Бентън. — Отдавна трябваше г-н Лийхейгън да ги е разкарал оттам.

— Не вярвам старият да им е помагал — обади се Къртис. — Знае, че ще си изпати.

Каза го, но не беше уверен в думите си. Брукър бе особен човек, саможив и винаги навъсен, странеше от хората, които работеха за Лийхейгън. Защо ли стоеше по тези места? Вероятно си падаше инат.

— Дааа — потвърди Бентън. — Прав си, кофти човек, ама не е глупак.

И като че за награда ръката му се подаде през прозореца и поднесе към Къртис шише с уиски, собствено производство. Куин, специалист по домашно правения концентрат, винаги твърдеше, че за категорията си Бентъновият житен алкохол е отлична напитка и най-доброто, което може да се купи по техните места. От него няма да ослепееш, нито кръв ще пикаеш, няма и да изкрейзиш. Изобщо първо качество като за скоросмъртница.

Къртис пое бутилката и опъна дълга глътка. Замириса му неприятно, зави му се свят и главоболието май се засили. Казваше си, че алкохолът помага на мокър и настинал човек. Обаче се закашля мъчително и изплю останалото. Имаше чувството, че е погълнал парещи парченца стъкло, смърдящи на бензин. В същия миг чу завъртането на ключа. Двигателят запали веднага.

— Сега ще им го начукам аз на тях! — извика Бентън. — Хайде, слизай оттам.

Къртис скочи на земята и отвори дясната врата, където седеше Куин. Приличаше на биче, на ръст бе около метър и осемдесет и поне десет сантиметра по-висок от Къртис, с черна, късо подстригана коса, гъста и остра като метална четка. Беше съученик на Бентън и най-добрият му приятел. Отвореше ли уста, говореше в скоропоговорка, сливаше думите, а речникът му бе подбран най-вече от мръсотиите, изографисани по стените на мъжките тоалетни. Двамата бяха излежавали присъди в Огденсбърг по едно и също време. Но имаше малка разлика — Куин прекара по-голямата част от своята в затворническата психиатрия.

Бентън бе зъл и отмъстителен, но Куин бе направо откачен. Къртис се плашеше от него и го избягваше, но сега нямаше как.

— Моля, помръдни малко — рече той и опита да влезе, но не се получи.

— Мамка ти кво искаш бе копеле? — изломоти Куин и Къртис не можа веднага да загрее смисъла на неясния словесен поток.

— Опитвам да седна при вас.

— Шти отнеса гъза бе копеле тъпо няма да минеш оттук! — отново изръмжа Куин.

— Стига, брато — помирително се обади Бентън. — Пусни хлапака да седне в средата.

Сега Куин извъртя колене встрани и пропусна Къртис, който едва се помести между двамата, въпреки че беше доста слаб.

— Целия ме омокри бе копеле шибано гъза шти отнеса! — отново избълва Куин.

— Извинявай — наведе глава Къртис.