Матю Райли - Петимата велики воини

Изригването бе странно спонтанно — сякаш, както се изрази един коментатор, „Тихият океан внезапно е получил спазъм“.

Всичко това — нестабилното време, китайските военни кораби, цунамито — беше наблюдавано от един самотен човек, седящ в затънтената си щабквартира.

Беше търпелив. Невероятно търпелив. Можеше да надвие с търпението си дори и най-големия инат, изпречил се срещу него.

Разбираше болката — голите стоманени плочи на мястото на лявата му челюст, пример за назадничавата хирургия в родината му, му причиняваха хронични болки, но това бе агония, която издържаше като ежедневен тест на качествата си.

Но най-много от всичко той бе човек, който ценеше информацията, защото информацията му даваше власт.

Благодарение на някогашния си пост в държавната сигурност на страната си той имаше достъп до системите за събиране на информация — подслушваше подводните американски и британски комуникационни кабели, шпионските спътници, за които отдавна се смяташе, че са излезли от употреба, разполагаше с кодовете за достъп до секретните военни радиоканали, използвани от всяка държава от Китай до Япония и от Америка до Израел.

Вече от много време той следеше премеждията на Джак Уест-младши. Знаеше всичко за досегашните му мисии, също както знаеше и за неприятелите му — от Вълка, Лешояда и Мао до Йоланте и дори до японското Братство на кръвта — и техните оплетени и двулични съюзи.

Знаеше дори за двете дръзки спасителни мисии на Джак, онази в Гуантанамо и втората, в стаята за трофеи на Стария майстор в пустинята Негев. Стария майстор, с когото мъжът водеше мрачното си съревнование, беше много разстроен от случилото се.

Но най-вече този мъж, мъжът с оголената стоманена челюст, знаеше за Тъмната звезда, Стълбовете, Върховете и Машината.

И сега, докато гледаше как светът започва да трепери, той разбра, че е време да направи своя ход.

28 февруари 2008

12 дни преди третия краен срок

Докато цунамито удряше Япония и Джак се сражаваше с армията на Мао в пустинята Гоби, Алби Калвин работеше тихо в стаята си в Пърт.

Подобно на стаите на повечето дванадесетгодишни момчета, тя бе пълна с постери и играчки, само че постерите в неговата изобразяваха планетите и Слънчевата система, имаше и телескоп, а над бюрото му се мъдреше портрет на Айнщайн и прочутите му думи:

„Великите духове винаги са се сблъсквали със свирепата съпротива на посредствените умове.“

След конферентното обаждане от екипа в Занзибар Алби изцяло се беше посветил на проучванията си. Лили и останалите му липсваха, липсваше му постоянната тръпка от приключенията, но винаги бе знаел, че в един прекрасен момент ще трябва да се върне към обикновения живот вкъщи. Проучванията обаче запълваха времето му и го караха все още да се чувства част от екипа.

А работата, която вършеше днес, беше важна.

Изчисляваше точното време на Изгряването на Титан в дните, през които последните Стълбове трябва да бъдат положени на техните Върхове.

Отне му известно време, но в крайна сметка получи всичките резултати и ги прибави към списъка на датите за полагането на Стълбовете, които Магьосника бе взел от жертвения камък на маите:

3-ти стълб — 11 март (00:05 ч. — Япония)

4-ти стълб — 18 март (02:31 ч. — Гринуич)

5-и стълб — 18 март (02:31 ч. — Гринуич)

6-и стълб — 20 март (18:00 ч. — Маи/Мексико, двойното равноденствие)

Тъй като вече знаеше, че Третият връх се намира някъде в Япония, Алби бе изчислил местното време за Изгряването на Титан. За следващите два Върха използва времето по Гринуич, защото не знаеше къде са. А за последното, което всъщност не бе Изгряване на Титан, а рядкото двойно равноденствие, реши да използва часовия пояс на маите — този на съвременно Мексико.

След като приключи с това, Алби се потопи в японската история и най-вече в историята на най-северния остров Хокайдо, за да се опита да открие някакво споменаване за местоположението на Връх.

Колкото повече четеше за Япония и културата й на воини, толкова по-често си спомняше думите на Йоланте — че японците са изключително горди хора.

Но това бе гордост, която се проявяваше във форми, които объркваха и ужасяваха западняците.

От смъртоносните пикирания на пилотите камикадзе до ритуалното самоубийство на японски войници на Окинава и Иво Джима през Втората световна война.

Или това как съвременните японски учебници не споменаваха японската атака срещу Пърл Харбър. Там ясно се заявяваше, че агресорът във войната е Америка.