Матю Райли - Петимата велики воини

— На трийсетина километра западно от Унджин има интересна географска особеност — добави Джулиъс. — Пустинна равнина в подножието на Алтай, покрита с различни по големина метеоритни кратери, общо около тридесет на брой. Навсякъде около тях има десетки погребални могили, някои колкото купи сено, а други с размерите почти на пирамиди.

— Май е подходящо място за начало на търсенето — каза Джак. — Карайте в този дух, Каубои.

— Джак. — Скай Монстър се появи от пилотската кабина и му подаде разпечатка. — Току-що дойде от Пайн Гап.

Пайн Гап бе свръхсекретна комуникационна станция в един затънтен район на Австралия, недалеч от Алис Спрингс. Ръководена съвместно от австралийски и американски военни, базата се използваше от Съединените щати за координиране на сателитните комуникации с Азия и Близкия изток. Американците обаче не знаеха, че днес австралийският оператор в Пайн Гап скришом следи техните предавания.

— Какво е това? — попита Зоуи.

— От моя човек, който държи под око Вълка. — Джак прегледа разпечатката. — Преди половин час в Пайн Гап са уловили кодирана радиовръзка на честотите на американския флот. Моят човек не разполага с ниво на достъп, което да му позволи да разшифрова самия разговор, но може да види откъде идва сигналът — от Югозападна Монголия. Има и GPS координати.

Джак въведе координатите в компютъра.

— Кучият син е напуснал Диего Гарсия. — На екрана се появи карта. — И сега е в провинция Баянхонгор, Монголия, на петнайсет километра западно от село Унджин. Мамка му!

— Близнаците се оказаха прави… — каза Зоуи.

— Да — съгласи се Джак. — Само дето ние се оказахме твърде бавни. Закъсняхме. Вълка е тръгнал по същата следа и вече е там.

— Джак, има и още — каза Скай Монстър и му подаде втора разпечатка.

Джак я прочете бързо…

… и пребледня.

— О, не… не…

— Какво има?

— От Пайн Гап току-що са прихванали втора група шифровани съобщения от абсолютно същия район един час след сигнала по честотата на флота. Само че те можели да бъдат дешифрирани, тъй като не са американски.

— И?

— Криптиращите алгоритми съответстват на онези, които в момента се използват от специалните служби на Японските въоръжени сили — каза Джак. — Две от съобщенията са разчетени. Първото гласи: „Кажете на гарнизона в Йоми да остане на позицията си в залата на Орочи“.

— Йоми? — Джак погледна Зоуи. — Познанията ми по география на Япония не са от най-силните.

— Няма да откриеш Йоми на никоя карта — отвърна тя. — Това е името на подземния свят в японската митология, също като Хадес или Тартар…

— А залата на Орочи?

— Орочи е гигантски осемглав змей, също от митологията. Но никога не съм чувала за негова зала.

— Ясно — каза Джак. — Второто съобщение не е така загадъчно: „Враговете са открили убежището на хана. В никакъв случай не бива да стигнат до яйцето. Направете всичко необходимо“.

— Танка и Братството на кръвта са по следите на Убежището — продължи Джак. — По дяволите, май ще стане доста многолюдно.

— Джак, ти спомена, че съобщенията били кодирани с алгоритъм, използван от японските специални части — каза Зоуи. — Мислиш ли, че Танка се ползва с неофициална помощ от страна на японските военни?

Джак я изгледа.

— Не зная. Възможно е. Така или иначе, ние пак се влачим на опашката. Скай Монстър, закарай ни там веднага!

„Халикарнас“ спря на бруленото от ветровете плато на трийсет километра северно от затънтеното монголско селище Унджин. На юг от платото се ширеше безбрежната шир на пустинята Гоби.

Гоби е враждебно за човека място — безплодно, сухо, ужасно студено или ужасно горещо — но в края на февруари „ужасно студено“ си беше чистата истина.

Прехвърчаше сняг. Всичко наоколо бе сиво. Хапещи ветрове се носеха през равнината, пронизваха до кости, денем температурата не се качваше над –22 градуса. Съчетанието от ниска температура и високо надморско равнище не позволяваше използването на хеликоптери — роторите просто не можеха да осигурят подемна сила в редкия студен въздух. При липсата на писти пък големите самолети като „Хали“ имаха сериозни трудности — всъщност точно това бе причината да кацнат толкова далеч.

Щом големият черен боинг кацна и спря, от него изскочиха две малки точки и се понесоха през пустинята — два всъдеходни мотора на четири колела.

Джак караше единия, с Магьосника на задната седалка и Лили в скута му. Зоуи управляваше втория, а с нея се возеше Скай Монстър. Непривикналият да пътува под управлението на някой друг як пилот с ужас се бе вкопчил в кръста й. Всички бяха със зимна екипировка — дебели анораци, качулки, очила, ръкавици.