Матю Райли - Петимата велики воини

Но сега израелците бяха доволни — бяха успели да отрежат пътя на Джак до самолета му. Всеизвестно е, че обсади като тази завършват в полза на силата, на чиято страна е времето и запасите. А израелците разполагаха с цялото време на света.

Генерал Мордехай Мюниц вдига бинокъла си.

Видя големия черен „Боинг 747“ на четиристотин метра зад развалините на ниското възвишение. През изминалия половин час сцената не се беше променила. От време на време сред руините се забелязваше движение — някоя фигура минаваше пред вход, подаваше се глава.

— Какво ще правим със самолета им? — попита един лейтенант. — Вертолетите очакват инструкции.

— Не го унищожавайте — спокойно рече Мюниц. — Трябва да си мислят, че имат шанс да се измъкнат.

Доближи радиостанцията до устните си.

— Капитан Уест. Капитан Джак Уест-младши. Обадете се. Искам да поговорим.

След малко се разнесе гласът на Джак. Връзката не беше добра и говорителят пращеше.

— Сделка ли предлагате, генерале?

Мюниц завъртя очи.

— Що за въпрос, капитане! Кажете ми честно, какво се надявате да постигнете тук? Спасителната ви операция, колкото и доблестна и изобретателна да бе, се провали. Не можете да се измъкнете.

— Не си и помисляйте да атакувате руините. Видя ли някой да приближава на по-малко от два километра, ще детонирам атомната бомба.

— Какво искате? — хладно попита Мюниц.

— Искам достъп до самолета ни и свободен коридор до сирийското въздушно пространство. Не си представям, че ще направите опит да свалите самолет с ядрен заряд над израелски населени места, нито пък някоя от бомбите ви да гръмне над Сирия.

— Няма да стане.

— Смятате да ни изтощите с обсада ли, генерале?

— Капитан Уест, дайте да си говорим сериозно. Дори да се качите в самолета, ще ви сваля веднага щом излетите. Тогава куфарчето ви ще се превърне просто в мръсна бомба, а мръсните бомби са от нищожно значение тук, в пустинята.

— Тогава какво ще кажете просто да гръмна бомбата точно тук, в този момент, и да умрем заедно? Ударната вълна ще е достатъчна, за да ви унищожи заедно с нас.

— Не сте такъв, Уест. Чел съм профила ви. Няма да убиете онези, които обичате. Тъкмо обратното, предпочитате да рискувате собствения си живот за тях.

— И аз знам нещо за теб, Стари майсторе. Не искаш да умреш. Да видим кой ще мигне пръв.

— Не блъфирам, капитане.

— Аз също.

И точно в този момент, час след началото на обсадата, се случиха няколко неща едновременно.

— Сър! — обади се ефрейторът от свързочната конзола. — Току-що се обади въздушен патрул две! Наблюдават самолета в съседната долина. Някой току-що е изтичал от втората група развалини към него! Самолетът рулира по магистралата…

— Какво прави…? — Мюниц се намръщи.

— Сър! — До командния микробус дотича друг войник с някакви планове в ръце. — Развалините, където са се окопали! Те са древен вход към солната мина Укаба, която минава под това плато.

— Солна мина… — Мислите на Мюниц запрепускаха.

„Нима под това плато е имало солна мина?“

— Къде са другите входове и изходи на мината?

— Огромна е, сър. Има над десет входа, някои са на цели петнайсет километра оттук. Най-близкият е в съседната долина, точно до самолета им. При втората група развалини.

Мюниц изруга: най-после проумя плана на Джак.

Изобщо не го бяха сгащили в Ароам. Той беше искал да дойде тук, точно до тези руини. Искал беше хеликоптерите да го настигнат. Искал беше да създаде безизходното положение тук и да се измъкне през тунелите на мината до самолета си, докато си губят времето да преговарят…

— Спрете самолета, веднага… — изръмжа Мюниц.

— Сър! — тревожно извика трети войник, който седеше зад конзолата за следене на радиацията. — Сър! Гайгеровите броячи и пасивните уреди току-що полудяха! Бомбата е в работен режим! Току-що я е активирал…

— Можем ли да се доберем навреме до нея? — попита Мюниц.

— Не. Основната фаза за задействане е пет минути, не можем да стигнем и да я обезвредим за толкова кратко време. Ще гръмне!

— Всички назад! — изрева Мюниц. — Колкото се може по-надалеч. Взривът няма да ни засегне, но ударната вълна ще ни достигне. Бързо, бързо, бързо! Този тип е ненормален.

Израелските военни се оттеглиха обратно на север с цялата скорост, която можеха да развият колите им.

В същото време големият черен „Боинг 747“, който бе прикован в съседната долина, се издигна в небето, направи завой и полетя право към най-близката граница — тази с Египет.